Известно време Пол мълча. После удари един акорд.
— Баща ми е имал жезъл, вълшебна пръчица — рече той. — Преди ми спомена, че Мор я строшил на три части. Разкажи ми пак какво е казал, че смята да прави с тях.
Миша ръкавичка въздъхна.
— Разправяше за нещо, което се наричало… Вълшебният триъгълник на Инт. Щял да затвори всяка част в един от ъглите му.
— Това ли е всичко?
— Това е.
— Знаеш ли какво означава?
— Не. А ти?
Пол поклати глава.
— За пръв път го чувам.
— Какво мислиш за моята преценка на твоето положение?
Пол отпи глътка вино.
— Мразя ги! — каза той и остави чашата. — Баща ми може и да е бил лош човек, черен магьосник. Не знам. Но не мога да остана равнодушен, след като научих, че е умрял от насилствена смърт! Не. Продължавам да ги мразя! В невежеството си те са реагирали като животни! Аз нищо лошо не съм могъл да им направя, а те какво са искали да направят с мене?! А скоро чух и историята на друг човек — той им желаел доброто и сигурно е подходил погрешно към тях, но много, много пострадал. Не е толкова лесно да простиш.
— Пол… Господарю Пол… Те са се страхували. Ти си бил за тях нещо, от което са имали основателна причина да се страхуват, щом чак досега го помнят и то толкова силно. А що се отнася до онзи, другия, кой знае? Може би е било нещо подобно?
Пол кимна.
— Да. Разбрах, че се опитал да им наложи нещо ново — ново и все пак отхвърлено много, много отдавна. Предполагам, че ти си прав. Имаш ли да ми кажеш още нещо?
— Всъщност не. Ала бих искал да чуя твоята история. На мене ми се струва, че само преди броени дни си бил бебе!
Пол се усмихна — за първи път от много време насам. Напълни отново чашите.
— Чудесно. Искаше ми се да я разкажа на някого…
Когато Пол отвори очи, светлината на деня се процеждаше в стаята. Беше заспал на дивана. Миша ръкавичка се беше свил на пода.
Пол стана и безшумно слезе на долния етаж, където се изми и преоблече. Тръгна към килера да извади нещо за закуска. Когато се върна, Миша ръкавичка вече беше станал. Поотупа се и впери очи в яденето.
Докато закусваха, Миша ръкавичка го попита:
— А сега какво смяташ да правиш?
— Мисля си да спретна едно малко отмъщение — отвърна Пол.
— Точно от това се страхувах.
Пол сви рамене.
— Лесно ти е да кажеш „забрави“. Тебе не са се опитвали да убият.
— Знаеш ли колко време съм лежал в бащиния ти затвор?
— Да, но нали си призна, че си се опитал да отмъкнеш нещо. Аз нищо не съм им направил, да му се не види, само дето им свирих без пари! Има известна разлика.
— Значи си решил. Не мога да ти кажа нищо повече, освен че бих искал да си тръгна, ако нямаш нищо против.
— Естествено. Ти вече не си затворник. Ще ти увия храна за из път.
— Е, ако ми дадеш ето тези самуни там, дето дойдоха в повече, и ей онези остатъци, това ми стига. Не обичам да пътувам с багаж.
— Вземай ги. Накъде ще тръгнеш?
— Към Дибна.
Пол поклати глава.
— Не го знам къде е.
— Пристанищен град, на юг оттук. Ето тук — той се обърна и измъкна един атлас от полицата. — Ей го тука — посочи той.
— Далечко си е — кимна Пол. — Я каква пустош ще трябва да прекосиш! Е, ако не възразяваш, аз ще те откарам.
— Какво искаш да кажеш?
— С дракона. Ще отлетим дотам.
Миша ръкавичка пребледня и прехапа устни. После се усмихна.
— Майтапиш се, нали?
— Ни най-малко. Чувствам ти се задължен за всичко, което ми разказа. Мога и да поотложа за ден-два подпалването на някоя и друга нива или плевня. Ще те хвърля до Дибна, ако искаш да пояздиш Лунна птица с мене.
Миша ръкавичка запристъпва от крак на крак.
— Добре — рече той най-накрая, врътна се на пети и спря да пристъпва. — Ако си сигурен, че той би позволил да го яздят непознати.
— Би позволил.
Пътуваха на юг върху якия гръб на медния дракон, слънцето бе надвиснало над хоризонта отляво; хладните ветрове на настъпващата нощ затрудняваха разговора им.
— Щеше ми се да бе донесъл музикалния си инструмент.
— Малко множко щеше да ни дойде.
— Този човек ми се вижда познат. Май съм го виждал насън.
— И него го е хванало твоето сънно заклинание, спял е в една близка ниша. Той пък ми разправя, че сънувал дракони.
— Странна работа… Струва ми се, че ще мога да си поговоря с него.
— Ами защо не опиташ?
— Здравей, човеко!
Миша ръкавичка трепна, погледна надолу и се усмихна.
— Ти се казваш Лунна птица, нали?