— Да.
— Аз се казвам Миша ръкавичка. Крада разни неща.
— Значи сме спали заедно?
— Да.
— Радвам се да се запознаем.
— И аз.
След този разговор дребничкият човек забележително се поотпусна. По едно време се наведе над ухото на Пол и подметна:
— Изобщо не си го мислех така. Той ми е страшно познат! Тези сънища…
— Да.
Гледаха как земята отдолу ту хлътва, ту се издига към тях — зелени гори, кафяви хълмове, сини езера. От време на време прелитаха над някоя самотна постройка, проследяваха пътечки, които се превръщаха в широки пътища. Минаха над няколко овощни градини, над една ферма. Отляво, там на склона на хълма, Пол забеляза натрупани камъни на мястото, където беше пренощувал. Сви устни.
— Следвай пътя.
— Добре.
Скоро щеше да се появи и селото. „Я да взема да му хвърля едно око по светло — рече си Пол. — Може и да поуплаша този-онзи.“
Забеляза долу, на върха на един хълм, кентавър — гледаше нагоре. Какво му беше казал Миша ръкавичка? „Че дори и кентаври имаше сред тях…“
— Я се спусни. Да те поразгледа отблизо.
Рязко се спуснаха. Кентавърът се врътна и побягна. Пол се изкиска.
— Започна се! — отбеляза той и отново набраха височина.
— Виж там, отпред, господарю. Пак онези хвърчащи неща. Нека ги попилея!
Пол присви очи. Тъмните метални силуети описваха малки кръгове. Погледна надолу.
— Там, на земята, няма ли още от тях?
— Да. Но по-лесно ми е да докопам тези във въздуха.
Пол усети, че под него тялото на Лунна птица се затопля.
— Но там, долу, при тях няма ли някой?… Някакъв човек? На момиче ми прилича.
— Да, момиче е.
Дори и оттук, от толкова високо, виждаше какъв цвят има косата й…
— Нека нападнем тези на земята. Внимавай да не нараниш момичето.
Лунна птица въздъхна. Струи сивкав газ се завихриха над ноздрите му. Ветровете мигом ги разпръснаха.
— Вие, хората, все усложнявате нещата.
И изведнъж те се гмурнаха надолу. Пейзажът бързо се уголеми. Сега Пол беше сигурен, че това е Нора и никоя друга — в средата на триъгълника, оформен от три от летящите машини. Изглеждаха по-сложно конструирани от онези, с които се бяха сблъскали онази нощ. Бяха се приземили и се движеха — подскачаха и пълзяха — по земята, все по-близо до нея. На свой ред тя се възползваше от неравния терен, за да ги държи па разстояние. Движеше се така, че камъни и туфи храсталак им препречваха пътя, и се приближаваше към края на гората. Ако успее да се промъкне сред дърветата, реши Пол, сигурно щеше да им избяга. Но можеше и да не успее.
Разнесе се миризма на развалени яйца — май въздухът наоколо се изпълни с резултата от някаква вътрешна химична реакция на Лунна птица.
Изведнъж драконът разпери крила и изпъна тяло. Забави ход. Пол се вкопчи в шията му. Миша ръкавичка, който седеше пред него — също.
Приземяването се оказа дори по-лошо, отколкото бе очаквал. Лунна птица тупна така тежко, че той за малко да си строши гръбнака и да изхвърчи встрани, Стисна крака. Глезените му се стегнаха. Чак след няколко секунди разбра, че са се приземили право върху едно от онези неща.
После Лунна птица се уригна — влажен, гнусен звук, придружен от засилване на миризмата, която бе подушил, докато слизаха. Само миг след това май взе да повръща. Буен поток от зловонна течност бликна от устата му и удави близката машина. Над нея няколко секунди се вдигаха пушеци, после избухна в пламък.
Пол се огледа за Нора. Забеляза я — тя сякаш бягаше, колкото от последната машина, толкова и от тях. Изведнъж обаче го позна.
— Пол!
— Всичко е наред! — викна той в отговор тъкмо когато Лунна птица се придвижи напред и започна да блъска третата машина, която подскачаше и се опитваше да излети.
Първият удар прекърши дясното й крило. Вторият я размаза напълно. Още две от тях бяха кацнали долу; и трета се снишаваше, но спря и започна да кръжи.
Лунна птица пак се уригна и едната от тях пламна, Последната се хвърли срещу него.
Пол се приведе ниско, също и Миша ръкавичка — но не чак толкова ниско, че да не видят онова, което последва.
Лунна птица отвори уста и вдигна предните си лапи. Нещо издрънча, а после той откъсна крилата на хвърковатата машина.
— Хич не стават за ядене.
Изплю се. Останките паднаха пред него и започнаха да тлеят.
Пол вдигна поглед нагоре. Единствената останала птица се издигаше все повече и повече.
— Да я преследвам ли?
— Не. Искам да помогна на Нора. Изчакай!