Пол усети, че шията на Лунна птица изведнъж се напрегна и му се стори, че драконът се затопля.
— Още машини за мачкане…
— Чакай! — нареди му Пол. — Те май не ни нападат. Мисля, че ги е изпратил да ни придружат.
— Мачка ми се!
— Недей! Поне докато се държат на разстояние.
— …Значи по-късно.
— Изчакай!
И така, те продължиха, докато най-накрая силуетът на планината Анвил се появи ниско над хоризонта на привечерната светлина. Придружителите им вече от часове неизменно летяха край тях. Щом се приближиха, забелязаха, че още птици кръжат в небето над плоското било. Долу земята беше придобила по-убити цветове — жълто на червени черти, тук-там прошарено със сиви и ръждиви кафяви каменни отломъци; навсякъде беше прорязана с назъбени пукнатини — сухи и разкривени, те покриваха цялото плато, сякаш беше счупено глинено гърне; по склоновете на хълмовете стърчаха дребни проскубани храсти, изкривени от вятъра.
Планината бе станала по-голяма, а хоризонтът над нея беше като бяло-зелено-сив екран, на който се отразяваше напрегнато движение. Тъмните силуети се приближиха и Пол усети, че Лунна птица се вдървява; после леко промени курса на летене в съответствие с техните движения.
— Лети натам, накъдето ни водят! Без съмнение отиваме при него — нареди той.
Лунна птица не отговори, но на няколко пъти поправя курса, докато най-накрая приближиха града върху скалата. Издигнаха се, завиха на запад и постепенно започнаха да се спускат към плоския покрив на сграда близо до центъра на комплекса. Пол надникна надолу и съзря високия червенокос мъж, застанал на външната тераса на мансардното си жилище. Една летяща машина със странна форма бе паркирана на обширната решетъчна площадка за приземяване зад сградата. Наблизо обикаляха няколко машини с неизвестно предназначение, високи горе-долу един човешки бой.
— Пак магия — измърмори Миша ръкавичка.
— Не — каза Пол. — Изобщо не е магия.
Усети ръката на Нора върху рамото си и я стисна.
— Май доста добре го познаваш този, а?
— Да го познавам ли? От години го обичам! — отвърна тя. — Но вече изпитвам и страх от него. Много се е променил.
— Е, май ни дадоха разрешение за кацане. Да вървим да поговорим с него. Ако искаш той да престане да те притеснява, кажи му го, а аз ще те подкрепя. Ако не искаш — сега е моментът да си изясниш нещата.
— Долу, Лунна птицо! Приземи се на площадката!
Този път се приземиха много по-гладко от предишния. Когато ветровете най-после престанаха да свистят край тях, в ушите му леко зазвънтя. Скочи долу и помогна на Нора да слезе. Чу как дъхът й секна.
— Окото му! Те го раниха тогава!
Пол се извърна. Мъжът, облечен в парашутен комбинезон в цвят каки с многобройни изпъкнали джобове, сега се приближаваше към тях. Странното приспособление, покриващо лявото му око, взе да променя цвета си веднага щом той излезе от сянката — първо стана яркосиньо, после — тъмносиньо. Над него през челото му минаваше биещ на очи белег, който продължаваше и надолу по бузата. Пол пристъпи напред да го посрещне.
— Казвам се Пол Детсон — представи се той. — Нора иска да говори с тебе. Аз — също.
Марк спря на около два метра от него и го заоглежда. Накрая кимна рязко.
— Аз съм Марк Мараксон — той моментално се обърна и погледна Лунна птица. — Никога преди не съм виждал дракон… Олеле, боже, ама той наистина е голям!
Отново насочи вниманието си към Пол. Дори не погледна Нора.
— Детсон… Магьосник ли си?
— Май че да.
— Нищо не разбирам от магия.
— И аз тъкмо започвам да се уча.
Изведнъж Марк направи рязък жест — замахна с ръка. Очевидно искаше да обхване целия град.
— Ето това го разбирам.
— И аз. Там, откъдето съм дошъл, е пълно с такива неща.
Марк почеса белега на бузата си.
— Какво искаш да кажеш? Къде е това?
— Ние с тебе сме доведени братя — отвърна Пол. — Твоите родители ме отгледаха в един свят, който много прилича на това, което си възстановил тук. Извинявай, че така те зяпам, ама ти наистина много приличаш на татко.
Марк му обърна гръб, направи няколко крачки, върна се.
— Шегуваш се — рече той най-накрая.
— Не. Наистина. Цял живот съм носил името, което са ти дали като дете.
— И какво е то?
— Дан Чейн.
— Дан Чейн — повтори Марк. — Знаеш ли, че ми харесва… Но как е възможно?! Съвсем наскоро научих, че съм осиновен, но това… Твърде много съвпадения! Не мога да повярвам!
— Е, обаче е вярно, пък не е и съвсем съвпадение. Всъщност… Чакай малко…