Пол бръкна в джоба си и извади кожен портфейл. Отвори го и измъкна оттам няколко снимки.
— Ето, виж — протегна ги на Марк. — Снимки на мама и на татко.
Марк ги пое и се втренчи в тях.
— Това не са рисунки! — възкликна той. — За да се направят, се е изисквала много тънка и сложна технология!
— Е, фотографията там не е от вчера — вметна Пол.
Лещата на Марк бе засияла.
— Как се казват?
— Майкъл, Майкъл Чейн. И Глория.
— Аз… Да, виждам самия себе си в тези лица… Мога ли… Имаш ли още?
— Да, аз си имам и други. Тези можеш да ги вземеш.
— Баща ми какво работи?
Този път Пол замахна широко.
— Прави разни неща. Или по-скоро ги проектира. Много прилича на това, с което очевидно ти се занимаваш тук.
— Много ми се иска да се запозная с него.
— Според мене, той ще те хареса. Но се чудех — защото и аз напоследък придобих едни такива умения… Та, чудех се как ли аз съм бил доведен в този свят. Ще трябва доста да се поизпотя, да проведа сума ти опити и изследвания, но, според мене, най-накрая ще схвана номера на Мор с прехвърлянето. Хрумна ми, че такъв като тебе сигурно не би бил щастлив тук — особено след онова, което ми разказаха — та се чудех дали не би искал да отидеш там, откъдето идвам аз. Предишният ми свят сигурно ще ти хареса много повече.
Марк вдигна най-накрая поглед от снимките я ги мушна в малко джобче на бедрото си. После се втренчи в Нора така, сякаш я виждаше за първи път.
— Значи тя ти е разказала какво ми сториха… на мене и на моя… втори баща?
Пол кимна.
— Съчувствам ти. И с мене самия се държаха по подобен начин, но по други причини.
— Значи сигурно разбираш какво ми е — той погледна Лунна птица. — Смяташ ли да си отмъщаваш?
— Така бях решил отначало, но сега — не. Почти ги разбирам, почти съм им простил. Едното е доста близо до другото. Колкото повече време минава, толкова по-малко ме притеснява това. Да правят каквото си искат, а аз също ще правя каквото си искам.
Марк удари лявата си длан с десния юмрук и се извърна.
— Не е толкова лесно — рече той и отново закрачи. — За тебе може би е по-лесно, ти не си живял сред тях. Но аз живях — там израснах, познавах всички и всички ме познаваха. Исках да им направя подарък. Те го отхвърлиха — и как само го отхвърлиха… Сега ще ги заставя насила да го приемат!
— Много болка ще причиниш. Не само на тях. И на себе си.
— Нека! Сами си го изпросиха.
— Мисля, че бих могъл вместо това да те изпратя у дома — там сигурно ще ти хареса…
За миг Марк го погледна почти с копнеж.
— Не. Може би… след това — рече той най-накрая. — Сега вече не ме интересува толкова подаръкът, колкото това, да го приемат. Ще бъда готов да мина в настъпление само след няколко седмици. По-късно… ще видим.
— Трябва ти време да го обмислиш пак…
— Време съм имал достатъчно. Ако знаеш колко съм го обмислял, докато се съвземах от последната ни среща…
— Ако само можех да те изпратя там за мъничко… да обмислиш всичко отново на друго място… може би ще го видиш от съвсем различен ъгъл, и решиш, че всъщност не си струва да го правиш…
Марк прекрачи напред, наведе глава. Новото му око зажужа, лещата засия в златно.
— Ти май много бързаш да се отървеш от мене! — тежко рече той. После се извърна и отново погледна към Нора. — Да не би да е заради нея?
— Не — поклати глава Пол. — Тебе тя те познава от години, мене — само от няколко дни. Между нас няма нищо.
— Вероятно би искал да промениш това положение в мое отсъствие!
— Това го казваш ти, не аз. Бих искал да те предпазя от грешка, която аз самият едва не направих. Но тя сама може да отговаря за себе си.
Марк се обърна към момичето:
— И ти ли искаш да се отървеш от мене?
— Не, искам да останеш — отвърна тя. — Ала не закачай селото! Моля те!
— След онова, което сториха?
— Те ти показаха как се чувстват. Бяха твърде груби, но ти ги беше изплашил!
— Значи и ти си с тях!
— Тъкмо аз те предупредих…
— …И с него! — той посочи Пол. Лещата му заплашително блестеше. — Магия! Дракони! Той е символ на всичко допотопно и назадничаво! Той пречи на прогреса! А ти го предпочиташ пред мене!
— Не съм казвала такова нещо!
Тя пристъпи напред и понечи да протегне ръце. Марк се извърна и размаха десния си юмрук пред лицето на Пол.
— Мога с една ръка да те убия. Бил съм ковач!
— По-добре не се опитвай — отвърна Пол. — Аз пък съм бил боксьор.
Марк погледна нагоре. Лунна птица го изгледа отвисоко.
— Мислиш си, че това древно страшилище те прави непобедим? И аз имам слуги!
Той вдигна лявата си ръка и запретна ръкава. Огромната контролна гривна, покриваща половината му предмишница, проблесна във въздуха. Пръстите му затанцуваха по копчетата. Всички машини се обърнаха към тях и взеха да се приближават.