Пол вдигна десница. Свободният му ръкав се свлече надолу. Драконовият белег съвсем очевидно пулсираше върху китката му.
— Все още не е късно — рече Пол — да спра онова, което мисля, че идва.
— Твърде късно е — отвърна Марк.
Една по една машините залитаха и замираха неподвижно; някои надаваха странни стържещи звуци, други безмълвно прекратяваха всякакво движение. Пръстите на Марк отново пробягаха по копчетата, но нищо не откликна на заповедите му.
— Баща ми наричаше това моят полтъргайст-ефект — отбеляза Пол. — А сега…
Марк се метна към него. Пол се сниши и го удари с юмрук в диафрагмата. Марк изсумтя и се сви. Пол го сграбчи за челюстта. Можеше да го удари — този път по лицето, но се сдържа — страх го беше да не повреди очната протеза. Точно в този миг на колебание Марк изви лявата си ръка като боздуган и стовари тежката гривна върху слепоочието му.
Пол падна на колене и прикри глава с две ръце. Видя, че към него лети ботуш и падна настрани, за да го избегне.
— Да го смажа? Да го изпепеля?
Пол осъзна, че се е свързал с големия звяр.
— Не, Лунна птицо! Не!
Но драконът изръмжа ниско и това накара Марк да се отдръпне. Погледна нагоре и вдигна ръце.
Пол съзря навсякъде около себе си танцуващите ивици. Онази, червената…
С ъгълчето на обикновеното си око Марк видя как поваленият му противник замахва с лявата си ръка. Понечи да го ритне и усети, че не може да помръдне краката си. Запристъпва от крак на крак. Замахна и се просна на земята, парализиран от кръста надолу. Докато се мъчеше да се привдигне на ръце, забеляза, че другият отново се е изправил на колене и търка главата си. Изведнъж една ръка го хвана за рамото. Погледна нагоре.
— Нора…
— Моля те, Марк. Обещай, че няма да сториш нищо лошо нито на нашето село, нито на някое друго!
Той се опита да се отдръпне от нея.
— Никога не ти е пукало за мене…
— Не е вярно!
— И още дошъл-недошъл някакъв си строен непознат, веднага му хвърляш око и го пращаш да те отърве от мене!
— Не говори така!
Марк успя да приседне.
— Бягай, докато още можеш — рече той. — Ако искаш, предупреди селяните, ако не искаш, недей — както решиш. Нищо няма да промениш с това. Аз ще дойда. И ще взема каквото искам. Това включва и тебе. Онова, което ще доведа със себе си, ще е повече от достатъчно да се справи с един дракон! Ако щеш — с цяло котило дракони! Върви! Кажи им, че ги мразя — всички до един! Кажи им…
— Хайде Нора — надигна се Пол. — С него не може да се приказва разумно.
Протегна ръка. Тя я пое и стана.
— Предполагам, че най-разумно от моя страна ще е да те убия — обърна се той към Марк. — Но тя никога няма да ми го прости. А и ти си син на единствените родители, които познавах. Така че имаш време. Използвай го, за да обмислиш отново намеренията си. Ако дойдеш, както обеща, аз ще те чакам. Нямам никакво желание да ставам защитник и спасител на селяните. Но съществува равновесие, което ти ще нарушиш — а това ще докара огромна опасност за всички ни.
Докато помагаше на Нора да се качи на Лунна птица, забеляза, че Миша ръкавичка е изчезнал. Огледа покрива, но крадецът никакъв не се виждаше.
Възседна дракона зад Нора. Погледна Марк.
— Не идвай!
— Чувствам магията ти — прошепна Марк. — Ще намеря начин да я спра. Сигурно е някакъв вълнов феномен, свързан с нервната ти система…
— Недей да се чудиш много, че сън няма да те хване…
— Лунна птицо — към дома!
Усети как огромните мускули под него се напрягат. Лунна птица се затича, подскочи и се понесе във въздуха. Отплаваха към края на покрива и се заиздигаха нагоре.
— Не е парализиран завинаги, нали?
Пол поклати глава.
— Час, час и нещо. Увих го с нишките, но не съм ги вързал.
— Нишки ли? Какви нишки? За какво говориш?
— Той е затворник вътре в себе си. Тялото му скоро ще се възстанови.
— Той ще ни унищожи! — възкликна тя.
— Хубавичка база си е спретнал — погледна надолу Пол. — Може и да си права. Надявам се обаче да не си.
Слънцето бе започнало дългото си бавно спускане на запад. Ветровете отново запяха около тях. Някъде назад долу механичните слуги на Марк се раздвижиха дълго преди самият той да помръдне. Изобщо не бе обърнал внимание на третия човек, който го зяпаше от гърба на Лунна птица. Сега бледата му сянка бе пометена от яростния поток на омразата му към другия и най-накрая потъна в забрава.
Облаците преминаваха над него. Лещата му потъмня. Гривната отново работеше.