ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Прототипът на преследвача — птица със син корем и сивкав гръб с широк ъгъл на зрение и параболично око — последва дракона и неговите ездачи на север. След нея се понесе цяло ято от по-големите механични птици — служеха като транслаторни станции за радиоизлъчванията на птицата шпионин. Досега обаче преследвачът не бе успял да се приближи достатъчно до обекта си и нищо не излъчваше. Ако беше по-близо, щеше да дочуе откъслеци от историята, която Пол неотдавна бе разказал на Миша ръкавичка. Но тъй като не беше, не чу дори и въпросите на Нора:
— Учудвам се, че си осъзнал и овладял толкова бързо и така пълно силите, които си наследил. Но въпреки това Марк разполага с време, за да укрепи мощта си, а ти — не. Как ще излезеш насреща на цяло ято от онези птици и на армията от сухопътни машини? Пък май и хора мярнах. Или по-скоро джуджета… Ами ако има огромна войска? Ти знаеш ли изобщо какво смяташ да правиш?
Пол мълча известно време, после се обади:
— Баща ми е имал жезъл, притежаващ огромна мощ. С него бих могъл да командвам всички… хмм… ресурси на Рондовал. Само да го намеря преди Марк да се размърда, ще има какво да хвърля срещу него и то — забележително! Релефът и политическото устройство на тази земя обаче все още са ми мъгляви. Нито знам към каква територия и към колко населени места ще се насочи, нито знам с каква защита разполагат те. Всички книги, които имам, са по-стари и от мене… Имам и карти, но хич не съм сигурен кое къде е.
— Мога да ти покажа — рече тя. — И да ти обясня, като разгледаме картите.
— Но нали ще те оставя в селото…
— Не! Недей, моля те! Страх ме е. Той може пак да се върне за мене. Кой ще го спре този път?
— Не съм сигурен, че в Рондовал ще ти хареса.
— Все ще е по-добре от планината Анвил. Ти не знаеш никаква магия, която би могла да го промени така, че пак да си стане предишния, нали? Такъв, какъвто беше преди две-три години?
— Не мисля, че магията би могла да поправи онова, което животът е причинил на един човек или пък той сам е причинил на себе си. Съжалявам.
— Тъкмо това си мислех, че ще кажеш. Май всички мъдреци отговарят по един и същи начин.
Тя тихичко заплака — за първи път през този ден. Макар че приближаваше, птицата преследвач и това не чу. Пол го чу, но не знаеше какво да каже. Тъй че впери поглед напред и дума не обели.
Когато минаха над селото на Нора, вече бе притъмняло. Пол беше наметнал раменете й със своето наметало. Звездите обсипваха цялото небе и сияеха ярко. За първи път Пол осъзна, че не различава никакви съзвездия. Лунна птица не гледаше небето, а се озърташе надолу — беше забелязал многобройните говеда, които пасяха край мястото, където щяха да се приземят. Едно среднощно похапване щеше да му дойде добре.
Събуди се в някаква мръсна стая дълбоко под земята. Явно беше някоя от първите древни стаи, издълбани в скалите, а обитателите й не се бяха мяркали насам, за да я почистят. Сигурно навремето е била нещо като изба. Беше пълна с прах, боклуци и застоял въздух. Тъкмо затова я бе избрал. Беше далече от бумтенето и дори от жуженето на огромните машини, пък и по-дребните не идваха насам. Що се отнася до онези дребосъци с дълги ръце, прегърбени рамене и ниски чела — те май и не припарваха тук.
Хапна малко от храната, която си носеше. Бутна вързопа с фигурките под една купчина боклук.
„… Трябва да се махам оттук“ — помисли си той. Хванеше ли се хлапето с тази работа, край на всичко. Страшничко си беше — как само измъкваше сведения направо от въздуха! Добре, че имаше какво да го разсейва…
Колко ли дни е пътят оттук до Дибна, ако върви пеш? И седмица може да откара — помисли си той. Ето защо, преди да тръгне, трябваше да си набави солиден запас от храна…
Кое ли време беше? Сигурно среднощ, според вътрешния му часовник. Ако изобщо имаше късмет, щеше да намери храна до сутринта и да е готов за тръгване следващата нощ…
Той отвори леко вратата и надникна в сумрачния коридор. Беше празен. Измъкна се, премина по него и за секунди се изкачи на една рампа. Въздухът стана малко по-свеж, но все пак си беше топъл. Като се стараеше да се придържа към най-тъмния възможен път, той се заизкачва нагоре.
Изкачи няколко етажа. Сега чуваше далечните звуци на фабриките и по-близките — на механичните слуги, забързани да изпълняват тайнствени поръчки.
Излезе под звездите. Ето я там ниската постройка, която не бе успял да претърси; сега вътре светеше. Отляво, малко по-високо, беше зданието, от което се бе спуснал надолу същия следобед. Да. Ето го и моста над шосето, по който бе прекосил…