Бе видял как Пол и Нора отлитат отново на север. Добре стана, че се измъкнаха. Не му се искаше с тях да се случи нещо лошо, особено пък ако идва от ръцете на онзи червенокос дългуч с огненото око. Беше го страх, че ако стане негов пленник, май го чака нещо по-лошо и от магия. Беше решил да го избягва на всяка цена.
Тук някъде сигурно държат храна…
Малката, мижаво осветена постройка отново привлече погледа му. Сигурно не беше склад, след като е разположена на такова място, но бе разумно да разбере за какво служи — в случай, че го дебне някаква опасност.
Започна да се приближава. Заобиколи една сляпа стена, която го отделяше от обитателите на постройката, каквито и да бяха те. Вървеше безшумно. Внимаваше да не настъпи някоя жица или да не се натъкне на стража.
Най-накрая докосна сивия зид, плъзна ръка по него, прилепи се и зачака. После се промъкна до ъгъла, надникна иззад него, заобиколи го и се приближи до най-близкия до вратата прозорец.
Нищо. Някакви машинарии му скриваха гледката. Сниши се, мина през прозореца и бързо се шмугна покрай вратата. Надзърна през дългия прозорец.
Да. Вътре имаше двама души — там, вдясно, в дъното; седяха пред редица от сияещи прозорци — а той знаеше, че те нямат излаз навън през стената. Но оттук ъгълът бе твърде остър, а и прозорецът, през който гледаше, беше затворен.
Продължи, заобиколи следващия ъгъл и се приближи още по-предпазливо към един отворен прозорец. Приклекна на коляно и погледна вътре, надясно.
Чу някакъв глас, но му потрябваха няколко секунди, за да разбере, че не говорят хората вътре. Думите сякаш излизаха от стената пред тях. Присви очи, съсредоточи се и шепнешком се помоли на Дуастир.
Изведнъж разпозна едно от изображенията на стената. Периферните екрани показваха странно изкривени пейзажи, гледани от птичи поглед — доста приличаха на онези, над които беше ги пренесъл драконът. Но онези двамата се бяха наклонили към средния, където се виждаше — много по-ясно и подробно — библиотеката в Рондовал — същата, в която бе прекарал дълги часове. Сякаш надничаше вътре през някой от крайните прозорци. На бюрото седеше Пол, свещите горяха, пред него беше натрупана купчина книги. Нора дремеше на кушетката.
Изведнъж разпозна по-едрия от мъжете, вперили поглед в екрана — беше Марк Мараксон. Едва потисна импулса си да побегне. И двамата мъже изглеждаха твърде погълнати от гледката на екрана, за да бъдат нащрек. Така че и Миша ръкавичка продължи да се взира в нея, като се озърташе постоянно. Позите на мъжете, както и тяхното мълчание, го убеждаваха, че е свидетел на нещо важно.
Времето минаваше. Понякога Пол измърморваше нещо за върховете на някакъв триъгълник. Един-два пъти Нора сънено му отговори.
Цял час, а може би и повече бе изминал, преди Пол отново да се обади. Усмихваше се.
— Пирамида, голям лабиринт и кладенецът Итцан — произнесе той. — В този ред. Това е триъгълникът на Инт! Хей, Нора!
— М-м-м?
— Можеш ли да ги намериш в големия атлас?
— Донеси го тук — тя се изправи и разтърка очи. — Никога никъде не съм ходила, но винаги съм обичала географията. Та какво казваш, че търсим?
Пол тъкмо ставаше с книга в ръка, когато Марк се премести и го закри.
Червенокосият се бе надигнал и драскаше нещо на един лист; после го сгъна и го мушна в един от джобовете си. Отново се разнесоха гласовете на Пол и Нора — сега по-заглушени. Марк се наведе напред и почти залепи лице до екрана.
— Пипнах те! — каза той меко. — Каквото и оръжие да търсиш, за да го използваш срещу мене, няма да го притежаваш. Не и когато аз имам цели три възможности…
Гласът му секна. Вдигна ръка, сякаш за да закрие очите си, забравил за миг червената леща отляво.
— Проклятие!
Извърна се и Миша ръкавичка побърза да се измъкне — но не и преди да хвърли бърз поглед към екрана. Онова, което мерна, доста приличаше на прегръдка.
Докато топлият въздушен поток го издигаше, Лунна птица придремваше; после се зарея из въздуха. Нощната мембрана се спусна над очите му и той забеляза друг топъл поток вляво пред себе си — приличаше на люлееща се червена кула. Несъзнателно зави натам. Коремът му беше пълен и бе много приятно да се носи към дома и да се наслаждава на сънищата, оформящи се в отделна част на съзнанието му.
Видя се как лети, възседнат от младия господар и дамата, над една огромна пустиня, към планина, която не беше планина. Да, и преди беше минавал оттам — много, много отдавна. Спомняше си, че там е много сухо. Видя как една блещукаща птица мина край тях и снесе яйце, което разцъфна в ужасно цвете.
„Това трябва да го запомня“ — отбеляза си той.