Плъзна се по следващия поток и отново се издигна. Хубаво беше пак да си вън от пещерата. После разбра, че ще тръгнат за онова сухо място утре. И това беше хубаво. Сигурно щеше да спи на двора и по някое време сутринта можеше да им покаже седлото и коша за багаж. Вероятно щяха да станат рано и тези неща щяха да им потрябват.
Щом приближи до върха на кулата, той разтвори криле и се зарея надолу. Някъде из съня му сновеше онзи със странното око, но му беше твърде трудно да го следи.
Когато Пол приключи с приготвянето на багажа, слънцето вече се беше издигнало високо над хоризонта. Отново бе надделял аргументът на Нора, че ако остане тук самичка, ще бъде в по-голяма опасност, отколкото ако тръгне с него. Мушна два леки ножа при храната, дрехите и одеялата. Не взе оръжие. Не му се щеше да претоварва Лунна птица, дори не му се искаше да го забавя, товарейки го с нещо повече от най-необходимото. Освен това бе тренирал и фехтовка, но неговата школа тук сигурно не важеше.
„Откъде е разбрал?!“ — зачуди се Пол, докато мъкнеше вързопите към коша за багаж, който бе извадило огромното чудовище.
Прекоси двора и облегна ръце на шията на Лунна птица.
— Откъде разбра какво ми трябва?
— Аз… Аз знам. Сега, Ей там, горе. Виж!
Огромната глава се извърна. Пол проследи погледа й.
Видя малката машинка със син корем и сив гръб, кацнала горе на перваза. Беше се обърнала към тях и сякаш ги наблюдаваше. Светлината се отразяваше от гърдите й и падаше върху тях.
— Това пък какво е?
— Не знам. Видя ли как ни гледа?
— Сигурно е на Марк. Чудя се колко ли е научил за намеренията ми.
— Да й блъвна ли едно огънче?
— Не. Преструвай се, че я няма там. Не я гледай!
Той се обърна, прекоси двора и влезе в замъка. В една от книгите на баща си бе открил описанието на един доста интересен ефект и беше решил да го изпробва, когато има време. Изтича нагоре по стълбите и спря пред библиотеката. Вътре Нора нанасяше последни щрихи по картите. Надникна и видя, че е облякла бледа туника, къси сиви бричове, метален колан и здрави кожени ботуши. Беше ги намерила в някакъв гардероб на горния етаж. Бе завързала косата си отзад с черна лента.
Щом Пол влезе, тя вдигна очи.
— Още не съм свършила напълно. Имам още една страница до края.
— Давай!
Тя довърши рисунката си, взе нов лист, обърна страницата и се захвана да скицира нова карта. Погледна Пол и се усмихна. Младежът кимна.
— Ей сега — каза тя.
Поработи няколко минути, после въздъхна, затвори книгата и събра листовете.
— Ще излезеш ли само за мъничко, моля те?
— Гласът ти ми звучи странно.
— Да. Прекалено много говорих. Моля те!
Тя се приближи до вратата. Той изчака. По лицето му не се четеше нищо. Нора спря.
— Нещо не е наред ли?
— Не. Излез!
Сега, когато го погледна по-отблизо, забеляза, че устните му не се движат в съответствие със звука. Тя излезе и се спря. В коридора отдясно стоеше Пол. Той прилепи пръст към устните си.
— Как…
— Оттук — прошепна той и я хвана за ръката.
Тя го последва.
— Това е мое подобие, оплетено от магически нишки. Придал съм му моя облик. Не знам колко ще изтрае. Може да е цял ден, може и минута да няма — той заръкомаха — отначало бавно, после — все по-бързо. В ръцете му започна да се очертава някаква форма. Излъчваше слабо сияние.
— Това пък ще си ти — обади се той. — Твоят двойник ще се върне там да прави компания на моя и да отвлича вниманието на птицата шпионин, а през това време ние ще отлетим. Той ни е наблюдавал. Искам да се ориентираме възможно най-добре.
По-късно — поне така изглеждаше — Нора се върна в библиотеката и хвана за ръката Пол, който все така си стоеше до вратата. Те бавно се отправиха към двете кресла и седнаха един срещу друг.
— Времето навън е много хубаво.
— Да.
От време на време някой от тях ставаше и се разхождаше из стаята. Имаше какво да правят — и заедно, и поотделно — до началото на новия цикъл имаше повече от час.
Птицата следотърсач със синия корем и сивия гръб следеше всяка тяхна стъпка, вслушваше се във всяка дума. Изобщо не обърна внимание на шума долу. Лунна птица се издигна над каменните плочи, понесе се над далечната стена, рязко свърна, щом срещна един бриз, пое на изток и се стопи.
Нощта напредваше. Миша ръкавичка постепенно бе започнал да се чувства като пленник. Въпреки че на няколко пъти му се бе разминало само на косъм, все още никой не го беше забелязал и той постепенно разширяваше картата на зоната, която бе изрисувал в ума си. Постепенно привикваше и със странните защитни системи на града. Но не беше открил начин да се измъкне от планината Анвил. Цялото плато бе изключително добре охранявано — и от дребосъците, и от полумеханичните гъсеници — с неподвижно прикрепени механични очи, както и птиците, кръжащи над него, непрекъснато го оглеждаха до най-малката подробност. Струваше му се, че и муха да прехвръкне, нямаше как да не я забележат.