След като пробва ключалка след ключалка, най-накрая бе открил склад за храна и бе пренесъл едно — по негова преценка достатъчно — количество в скривалището си. Беше запомнил всяка ниша, всяка не особено използвана пътечка, на които се бе натъкнал. С окото си на крадец бе огледал отначало отдалеч, а после и отблизо най-различните неподвижно закрепени приспособления за следене и бе преценил както функционирането, така и някои от слабостите им.
За чист късмет — късмет, съчетан с незабавното решение на Марк да издигне бойните си сили над равнището, което преди беше смятал за достатъчно — Миша ръкавичка се оказа на новооткрита площадка за предварително обучение на пилоти. Ставаше въпрос за нова серия от летателни машини, управлявани от хора, към чието производство Марк бе пристъпил току-що.
Проснал се върху покрива, скрит от очите на птиците наблюдатели под наклонен въздушен канал, той чуваше думите и гледаше машината учител през отвор, който бе направил, като премахна един малък панел.
Изслуша цялата лекция. В края й вече бе убеден — само ако успее да изслуша още няколко урока, щеше да открадне една от тези машини и да избяга по въздуха. Това всъщност беше единственият начин за бягство — освен ако не прокопаеше тунел в самата скала.
Макар и неохотно, бе започнал да изпитва уважение към червенокосия мъж, който отново бе съживил този град. Върна се в скривалището си да почине до вечерта — смяташе тогава пак да се промъкне до центъра за наблюдение, а после да влезе в класната стая и да изучи по-отблизо как се управлява тренажорът.
След като си похапна добре, заспа дълбоко. В едната си ръка стискаше кама, а в другата държеше граната — беше я отмъкнал, след като разбра, че е някакво оръжие.
Една стара женска и две млади жребчета бяха застинали като статуи на обраслия с клек чукар и се взираха в замъка Рондовал.
— Всичко е така, както винаги си е било! — рече кентавърката.
— Снощи видях да свети, Стел, и чух някакъв шум. А Биталф съзрял на юг дракон.
— Там сигурно има призраци — отвърна тя. — Че какво ли не е ставало там!
— Ами драконът? — попита по-малкото жребче.
— Дори да се е събудил някой, онези, които това ги дразни, бързо-бързо ще се оправят с него. Може пък и да е чуждоземен звяр.
— Значи нищо няма да предприемаме?
— Нека първо изчакаме тук един ден и една нощ. Можем да се сменяме на пост. Никак не ми се иска да влизам там.
— Нито пък на мене.
Беше много по-късно през деня, когато видяха как драконът се издигна и пое на изток.
— Ето го!
— Да…
— И сега какво?
— Предупреди другите! Той може и никога да не се върне. Но току-виж дошъл пак.
— Май че ездачите бяха двама.
— Ти си присъствала на битката, Стел. Този от старите дракони на Рондовал ли беше?
— На мене всички дракони ми изглеждат еднакви. Но ездачите… Единият досущ приличаше на самия дявол Дет, ала по-млад и по-силен, отколкото съм го виждала някога!
— Горко ни!
— Уви!
— Бягайте да разкажете на всички! Най-добре ще е да поприказваме с мъжете от селото и със стария Мор.
— Мор изчезна. Един от мъдреците — Грейн — каза, че е тръгнал по златния път и вече няма да се върне.
— Значи, става трудно. Вървете! Аз ще отида да проверя на място.
— Ще влезеш в замъка самичка?!
— Вървете! Слушайте какво ви казвам! Веднага!
Младите послушно тръгнаха. Познаваха го този неин поглед, пък и се страхуваха от копитата й.
Вечерта, докато обикаляше, Миша ръкавичка дочу някакви писъци. Идваха от едно малко прозорче, запречено с решетка. Доближи се, метна бърз поглед вътре и приклекна в една локва в сянката, за да смели онова, което беше видял — и по възможност да подслушва.
Първото му впечатление беше потресаващо. Но след като размисли, се зачуди дали дребосъкът в дълбокото кресло наистина бе покрит със змии. Онези черни неща бяха твърде дълги за влечуги, а и краищата на всички до едно бяха прикрепени към един голям метален сандък наблизо. Освен това движенията им може би се дължаха на гърчовете на самия човек. Марк стоеше до него с малка метална кутия в ръка и въртеше някакви копчета по нея.
Вслушва се още известно време в писъците и се чудеше за какво ли провинение бе наказан горкият дребосък. Питаше се още дали ще му се удаде възможност да разбере нещо повече, ако остане тук или се осмели да погледне пак.