Писъците бяха стихнали. Изчака, но беше все така тихо. Реши да остане. Отвътре се чу лек шум — някой се раздвижи. Най-накрая не можа да издържи. Стана и отново надзърна.
Марк беше с гръб към прозореца и отлепваше лъскавите черни въжета — сега изглеждаха така — от неподвижния дребосък, навиваше ги и ги подреждаше в големия сандък. Очите на човечето бяха изцъклени, втренчени в тавана. Когато бе махнато и последното въже, той немощно се размърда. Марк му подаде чаша с някаква розова течност и той я изпи.
— Как си? — попита високият.
— Тресе ме — отвърна другият и разтърси ръце и крака. — Но иначе нищо ми няма.
— Болеше ли?
— Не, всъщност никак.
— Много викаше.
— Знам. Някои бяха сини, но повечето бяха червени.
— Кое, писъците ли?
— Да. Освен това имаха и мирис.
— Чудесно. Много храбро беше от твоя страна да се явиш като доброволец. Благодаря ти.
— Щастлив бях да ви услужа.
— Разкажи ми още!
— Цветовете имаха вкус. И звуците — също.
— Значи, било е чудесна смес. Жалко само, че обхватът е толкова малък. Пък и с измерването има толкова проблеми… Щеше ми се да разполагах с повече време.
— Как го нарекохте това… това нещо?
— По липса на по-добро име го нарекох „омешвачката“. Тя смесва сетивните ти възприятия и ги разбърква. Мигновена синестезия.
Човечецът посочи към големия сандък вдясно.
— Значи не това го е правило? А онова мъничкото, дето го държите?
— Точно така. В сандъка просто се записваше какво става. Но щом не те е боляло, кажи ми тогава защо крещеше толкова.
— Аз… Ами аз не разбирах какво става. Всичко хем си беше там, хем изведнъж се промени… Изплаших се!
— И никаква болка, така ли?
— Не, никъде не ме болеше. Просто… едно такова чувство, че те връхлита беда. През повечето време ставаше все по-зле. Понякога обаче…
— Какво?
— Имаше моменти, в които изпитвах страхотно удоволствие!
— Можеше да броиш съвсем спокойно, нали?
— Да… Повечето числа бяха жълти. Някои бяха кисели.
— Усещаше ли, че можеш да станеш, да се разхождаш…?
— Може би. Ако се бях сетил. Трудно ми бе да мисля. Всичко беше изкривено.
— Ти си храбрец и аз пак ти благодаря. Никога няма да забравя каква услуга ми направи. Сега нека да проверим рефлексите ти.
Миша ръкавичка дочу тракането на инструменти. Той тихичко се плъзна обратно в нощта.
На Стел й беше трудно да не трака с копита по камъните и плочките — трябваше да ходи много бавно. Но тя притежаваше търпението едновременно на ловджийка и на бивш командос.
Щом премина през голямата зала, я връхлетяха спомени. Тогава, в онзи последен ден на битката, тя стоеше в същата зала, а от нея капеха кръв и пот. Ах! Много работа имаха за вършене жребците нея нощ… Спомни си двубоя на магьосниците и очите й автоматично се заоглеждаха за разрушеното място в тавана, погребал завинаги под себе си Дет, още преди да успее да призове скритите си сили. Много от отломките бяха разчистени, за да извадят трупа му. Спомни си как Мор го отнесе на запад…
От време на време спираше и се ослушваше. Наостри уши — беше доловила приглушени гласове. Някъде горе, вляво.
Прекоси галерията, стигна до подножието на стълбището и отново спря. Да, там, горе…
Тя бавно се заизкачва, като се придържаше към стената. Мястото се оказа в доста по-добро състояние, отколкото си го спомняше.
Щом тръгна по коридора, гласовете се усилиха. Сега идваха отдясно, от третата врата…
Забеляза, че вратата зее широко отворена. Спря и прилепи ухо. Отвътре не се чуваше нищо, дори дишане, протегна шия, надзърна иззад ъгъла и се дръпна озадачена.
Двамата тъкмо бяха седнали с лице един към друг — младежът с бялата ивица през косата и стройното русо момиче. Но… Но тя бе проследила как отлетяха с дракона! Не беше ги видяла да се връщат. Странно…
Погледна отново.
Не, странно беше слабо казано…
Лицето на момичето сякаш се стопяваше, парчета от него падаха, плуваха и се разтваряха във въздуха. Мъжът — той все още смайващо приличаше на стария Дет — изглежда изобщо не забелязваше факта, че части от лявата му ръка и дясното бедро сякаш са се разнищили, като че ли са направени от тънки ивици плат, увити около нищото.
Омагьосана от гледката, Стел не отстъпи, а се вторачи с искрено изумление в разпадащата се двойка. Най-накрая пристъпи напред и влезе в стаята. Онова, което бе останало от двамата, не й обърна никакво внимание.
— Времето навън е много хубаво.
— Да.