Сега и лицето на мъжа започна да се топи. Дрехите на момичето потекоха като вода по тялото, а въздушните течения ги отнесоха като копринени нишки. Разговорът продължаваше:
— Но може и да завали.
— Вярно.
Мъжът стана и се приближи до девойката.
— Имаш хубави очи.
Тя бавно се надигна.
Стел ги гледаше как се прегръщат, а през това време от тях се отронваха все по-големи и по-големи парчета, които заплуваха пред очите й, посребряха и се загубиха от погледа.
— Ииииссскаааммм…
Думите ставаха все по-бавни, гласовете — все по-плътни; устните се стопиха, косите се изпариха като дим. След половин минута се сляха и изчезнаха. Стел изцвили и се дръпна назад. Никога преди не беше виждала такова нещо. Душата й трепна от неясен страх.
Птицата следотърсач със син корем и сивкав гръб фокусира вниманието си върху нея. Кентавърът обиколи стаята, оглеждайки я внимателно. Не обърна никакво внимание на отворения атлас, излезе през вратата и се втурна по коридора, чаткайки с копита.
Миша ръкавичка чу как огромните порти долу се отварят и успя да заеме удобна позиция тъкмо навреме, за да види как металните птици се издигат като носени от вятъра листа в тъмното небе и кръжат под звездите. После се подредиха в стройно ято, което ту се свиваше, ту се разпускаше; пое курс и отлетя в посока, която, според грубата му преценка, беше североизток. Това го разтревожи. Той се запромъква към центъра за наблюдения. Успя да го доближи и чу как вътре Марк сипе проклятия и заповеди. Успя да хвърли едно око на екрана, но там нямаше нищо интересно.
Не разбираше за какво говори Марк.
— Изчезнаха! Пак магия, предполагам. Този проклет кентавър има пръст в цялата работа! Доведете ми кентавър!
Миша ръкавичка реши, че ще е най-добре да се махне. Сега най-малко от всичко искаше да падне в ръцете на рижавия великан, когото дребосъците почитаха като бог. Но когато се дърпаше, успя да чуе и думите „на върха на триъгълника!“. Чак по-късно обаче те доведоха до дълги-предълги нанизи от размишления.
Вместо това за няколко часа напред мислите му бяха заети с друг, непосредствено належащ проблем: време беше да се измъква оттук. Лудостта наоколо ставаше все по-голяма, а животът — все по-несигурен.
„И колкото по-дълго остана тук, толкова по-малки шансове имам…“
Ключалката на тренировъчната зала почти не го затрудни. Бавно и внимателно пръстите му напипаха копчетата в кабината на тренажора. Страхуваше се да запали лампите.
„Смешна работа, може и изобщо да не посмея да си отворя очите, докато летя с това нещо — помисли си той. — Там, горе, си е страшничко, но тук, долу, е по-зле. Както и да е, по-добре тази птица, отколкото дракон. Какво казваше онзи за ей онова лостче? О, да…“
Със заредени батерии черните птици се носеха в нощта — над земята, над водите.
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Изток, запад… Пътуваха, докато най-накрая умората ги надви.
Нощта тъкмо се вдигаше, когато забелязаха малкия остров, който търсеха, и заспаха там, без никой да ги безпокои. На другата сутрин, още преди нощта да си е отишла напълно, прекосиха водите и стигнаха до сушата, понесоха се над планини, виещи се реки и пустини. Следващата нощ прекараха на студено, сред хълмовете и Пол си припомни всичко, което знаеше за маршрута и крайната им цел. Ландшафтът тук не съвпадаше с този на предишния му свят. Там изобщо не съществуваше големият континент, който бе напуснал, а земята, над която летеше сега, приличаше на света, в който бе израснал, но далече не съвпадаше напълно. Имаше местности, които донякъде съвпадаха на картите на двата свята, обаче разстоянията между тях бяха много различни. И в двата свята на определени места имаше пирамиди, макар че входът на онази, която търсеше, бе преграден от няколко реда колони, редуващи се със сфинксове. Много от тях бяха повредени и повалени, но повечето все още се виждаха. Нещо в описанието, което беше чел, му подсказа, че трябва да влезе именно оттам.
Тъмните силуети на птиците с разперени криле стърчаха по планинските склонове като статуи на древни праисторически зверове. Ако имаше кой да ги наблюдава, можеше дори да не забележи как очите им неизменно следват слънцето по небето. Презареждаха батериите си — тази нощ отново им предстоеше дълъг полет.
Едва когато денят се превърна в здрач, те се размърдаха почти едновременно, сякаш ги бе разлюлял внезапен порив на вятъра. Запърхаха с криле.
Скоро, една по една, те се откъснаха от скалите, понесоха се по въздуха, издигнаха се, намериха пътя си и отново потеглиха…
Още преди да съзрат целта си, китката на Пол бе започнала да пулсира. Усети, че не е само от вече потъмнялото слънчево изгаряне и впи поглед в яркия, трепкащ хоризонт. Минути по-късно пред погледа му се появи ясно очертана точка. Той облиза сухите си устни и се усмихна.