— Вътрешният ти компас явно работи много добре!
— Не знам какво искаш да кажеш.
— Май онова, което търсим, е точно пред нас.
— Че как иначе!
— Нора! — гласът му се бе превърнал в грак. — Виждам го!
— Май и аз го виждам!
Пирамидата пред тях ставаше все по-голяма и накрая не остана никакво съмнение, че това е точно тя. Никъде по тъмната каменна постройка нищичко не трепваше. Равнината отпред беше осеяна с колони и статуи.
Лунна птица се спусна до далечния край на пътя, водещ към пирамидата. Пол скочи на земята и ставите му изпукаха.
— Не мога ли да те убедя да ме изчакаш тук? — попита той Нора, докато й помагаше да слезе.
Тя поклати глава.
— Ако нещо се случи с тебе и съм вътре, ще мога поне аз да продължа. Чакането само ще ни забави.
Пол се обърна към Лунна птица.
— Бих искал да те взема с нас, но входът е твърде малък!
— Аз ще пазя. А ти после ще ми посвириш от хубавата музика.
— Благодаря ти за доверието.
Пол се извърна и погледна към засипания с пясък път. Пилоните и зверовете се тълпяха край тъмния четириъгълник на входа.
„Ще влезем и ще изчезнем там“ — помисли си той.
— Добре, Нора. Да вървим.
Докато вървяха, погледът му се размаза, после отново се проясни. За миг сметна, че е заради ярката слънчева светлина или заради това, че изведнъж се бе раздвижил след часове седене в сгърбената поза. След това го забеляза — изглеждаше му като пламъци, изливащи се от отвора отпред. Сепна се.
Нора го стисна за рамото.
— Какво има?
— Аз… О, разбрах. Нищо.
Пламъците се превърнаха в огромни талази от онова, което бе привикнал да смята за тъканта на света. Никога преди не беше виждал нишките толкова нагъсто — освен в голямата топка в подземията на Рондовал — а тук те се лееха и се носеха свободно из въздуха.
— Трябва да си видял нещо — обади се тя, когато продължиха.
— Просто нещо като признак за голямо съсредоточаване на магическа сила.
— Какво означава това?
— Не знам.
Тя леко измъкна ножа си от ножницата. Той направи същото.
Дясната му китка, която продължаваше да го сърби и боде, сега ритмично туптеше, сякаш онази особена част от него, най-добре приспособена да се справя с подобни неща, вече беше застанала нащрек.
Прокара пръсти по снопите от нишки и усети как силата се надига в него. Опита се да напипа някакъв ключ към природата й, но не можа.
— Жезълът, жезълът… — съсредоточи се той. — Някъде сред тебе…
Една бледозелена нишка, сякаш от млечен нефрит, се приближи към него и се отдели от масата. Той вдигна ръка и нещо сякаш я повлече към върховете на пръстите му. Докосна я, заповяда й да се прилепи към пръстите му и я стисна — знаеше, че точно тя му трябва.
— Хайде — обърна се той към Нора и пристъпи прага. — Сега знам пътя… Но нямам представа какво ни чака.
Той се промъкна в тесния коридор и отново спря. Само след няколко крачки сумракът около тях се сгъстяваше в плътен мастилен мрак.
— Чакай! — нареди той и напрегна мисълта си да накара дракончето фантом да се отлепи от китката му — също като в онази нощ, когато бе избягал от селото.
То се издигна и затрепка пред него точно както преди.
„Дали не съм обречен да използвам това само когато съм в беда?“ — зачуди се той.
Зад гърба му Нора измъкна ножа от ножницата. Смехът му прокънтя кухо.
— Това е моя работа — рече й той. — Ето я нашата светлинка. Нищо повече не ни трябва.
— Вярвам ти — отвърна му тя. — Но май че е добре точно сега човек да има и оръжие подръка.
— Не мога да споря с тебе — каза Пол и отново пристъпи напред, следвайки бледата нишка през новата светлина.
Стигнаха до стълбище и се спуснаха около десет метра надолу. Въздухът наоколо стана приятно хладен, после — влажен и студен. От подножието на стъпалата се разклоняваха три пътя — вляво, вдясно и право напред. Нишката водеше направо и те я последваха.
След няколко крачки пътят започна да се спуска надолу и да става все по-стръмен. Сега въздухът беше плътен, застоял, напоен с мирис на стар тамян или благовония, погребани под влагата му.
Светлината пред Пол танцуваше. Стените изчезнаха. Отначало си помисли, че пак са стигнали до кръстопът. Но когато заповяда на огненото драконче да стане по-ярко и да се мести напред, видя, че са влезли в просторна зала.
Драконовата светлинка се стрелна пред него и я обиколи. Стените бяха украсени с избелели фризове, таванът беше целият в паяжини, подът — прашен. В дъното се виждаше каменен олтар или маса — в средата й беше изрязан някакъв орнамент. Зад нея — черна рамка. Нишката в ръцете на Пол се простираше право към каменния олтар и изчезваше сред издължените сенки.