Пол се ослуша, но не чу нищо освен собственото си дишане. Пристъпи напред, а след него — и Нора — с приглушени стъпки. Въздухът сякаш беше жив, изпълнен с нишки — те като че ли се сплитаха в триизмерна паяжина, изтъкана от дъги, ала млечно зелената нишка не се губеше сред тях. И с отворени, и със затворени очи той знаеше точно накъде го води тя.
Разделиха се и заобиколиха олтара. Пол ускори крачка и стигна пръв малката вратичка. Наведе глава и влезе. Щом пристъпи прага й, все по-нарастващото му напрежение стигна върха си.
Светлината пред него се стрелна по негова мислена заповед, издигна се над главата му и засия още по-ярко.
Тази стая беше по-малка от залата, но и тук, в дъното, също имаше нещо подобно на нисичък олтар. От двете му страни пазеха двойка каменни или препарирани чакали, вперили очи неподвижно напред. Огромни снопове от нишки, всички до една в тъмни цветове, се сплитаха в странни фигури около олтара и чакалите. Зад резбования каменен къс не се виждаше врата, а по-скоро висок, потънал в сянка силует с груби човешки очертания с изключение на главата, която по-скоро наподобяваше глава на чакал. Пред него, върху камъка на тъмнозелена възглавница лежеше нещо малко и сияйно.
Пол прегради с ръка пътя на Нора.
— Какво виждаш?
— Пак маса и две статуи — отвърна тя. — На масата има нещо…
— Според описанието и скицата точно това търсим — каза той. — Искам да изчакаш тук. Аз ще се опитам да го взема. Очаквам да срещна известна съпротива и сигурно ще се наложи да импровизирам. Всички тези преплитания ми изглеждат доста заплашителни.
— Преплитания ли? Какво искаш да кажеш?
— Някакво заклинание го защитава. Стой тук и ми пази гърба. Аз ще се опитам да разбера как действа.
— Давай! Готова съм.
Пол пристъпи напред. Пулсираща светлина пробяга по примките, по възлите, искрите запрескачаха от фигура на фигура. Направи втора крачка.
— Стой! — чу заповед. Сигурен беше, че Нора не я е чула. Сякаш избликна от внезапните трептения на всички нишки и се стовари върху него. А идваше от потъналата в сянка фигура зад камъка.
— Защо? — отвърна той веднага. Нямаше време за плахост.
Спря и зачака отговора. Силуетът сякаш се замисли за миг.
— Приближаваш се към онова, което пазя. Предполагам, за да го вземеш. Няма да го позволя.
— За парчето от жезъла върху камъка пред тебе ли говориш?
— Точно така.
— Признавам, искам го. Позволено ли ти е да се пазариш за него?
— Не.
— Жалко. Животът щеше да е къде-къде по-прост и за двама ни.
— Виждам, ти си млад магьосник, съвсем скоро навлязъл в изкуството. Ако останеш жив, може би ще станеш велик магьосник. Ако веднага си тръгнеш, ще имаш тази възможност. Ще те пусна невредим.
Пол отново пристъпи напред.
— Това ли е твоят отговор?
— Боя се, че да.
Фигурата с глава на чакал бе вдигнала десница и сочеше с пръст нагоре. Трепкащото драконче помръкна. Пол усети силна болка в китката. Но продължаваше да вижда съвсем ясно, сякаш гледаше стаята в светлината на всички нишки.
— Пол! Какво става?! — извика Нора.
— Всичко е наред — отвърна той. — Стой си там!
Реши да не се опитва да запали отново светещия дракон. Стори му се, че това не показва чак дотам липсващо въображение, а сигурно онзи и без това щеше веднага да го загаси. Явно за тези неща се изискваше доста разнообразие и оригиналност.
Изпрати силата, която туптеше в китката му, по нефритовата нишка и накара самата част от жезъла да засияе там, върху каменната маса. Представи си как пали трижична електрическа крушка, прииска му се да увеличи напрежението. Сиянието се усили. Не след дълго стаята се освети с почти дневна светлина.
— По-добре ли е? — попита той Нора.
— Да. Какво става?
— Май се започна. Влязох в сблъсък със силите пазителки. Дръж се!
— Младежо, да не би да мислиш, че си първият, дошъл тук да търси жезъла?
Фигурата вдигна и двете си ръце, простря ги. Светлината, която Пол бе запалил, стана още по-ярка. Смътните форми, които бе взел за каменни отломки — по пода, в ъглите, покрай статуите — изведнъж изпъкнаха. Видя много разхвърляни кости. Преброи четири черепа.
— Никой не си е тръгнал оттук.
Пол усети, че пръстите му се протягат към една жълта нишка, но потисна надигналия се импулс да я грабне. Тя се приближи. Знаеше, че магическото му сетиво му показва оръжие и за първи път не го зачете. Разумът му подсказваше, че внимателно, много внимателно трябва да прецени в кой момент да го използва.
Нишката се удвои, после пак се удвои, уви се около себе си и увисна над рамото му.
— Ъ-ъ-ъ… — Пол пристъпи напред на пръсти. — А не може ли само да го взема назаем и после пак да ти го донеса? Имам страхотна китара, ще ти я оставя в залог…
— Това да не ти е заложна къща! Аз съм страж! А ти си крадец!
— Не съм. Жезълът е на баща ми.
Светлината отново грейна. Звярът отдясно се раздвижи — отначало бавно — и пристъпи към него. Другият примигна и наостри уши.
— Но сега мястото му е тук — дойде отговорът.
Пол протегна ръка и улови снопа жълти нишки. Ръката му се разтресе и по нея пробяга взривна вълна от сила. Той замахна с тях назад, после изплющя като с камшик в лицето на приближаващия се звяр. Той изпищя, оголи зъби. Пол отново го удари. При третия удар звярът подви опашка и прилепи корем към пода. В този миг Пол забеляза, че вторият чакал се готви за скок.
Щом се обърна и замахна назад, осъзна, че е закъснял с удара…