Разположи жезъла пред себе си и сменящите се образи започнаха да преминават още по-бавно. Изчака сърцето си да изтупка няколко пъти и наведе напред върха на жезъла.
Пейзажът пред него застина, разрасна се, придоби дълбочина и цвят.
Вечер… Есен… Малка уличка в малко градче… Университетски комплекс…
Майкъл Чейн — червенокос, червендалест и с около петнадесет излишни килограма — разхлаби вратовръзката си и отпусна тяло, високо повече от метър и осемдесет, върху табуретката пред статива. Пръстите на лявата му ръка заиграха по клавишите и върху монитора над него се появи фигура. Той я оглежда около половин минута, после я завъртя, нанесе някои поправки и отново я завъртя обратно.
Взе лист и молив и прехвърли няколко от чертите на фигурата от монитора върху листа пред себе си. Облегна се назад, огледа рисунката, прехапа долната си устна и започна да трие нещо.
— Майк! — една дребничка, тъмнокоса жена в строга вечерна рокля отвори вратата на кабинета му. — Не можеш ли да зарежеш работата си поне за минутка?
— Бавачката още не е дошла — отвърна той и продължи да трие. — Пък и аз съм готов. По-добре е, от колкото да седя и да си въртя палците.
— Е, бавачката вече е тук, а ти си оправи вратовръзката. Вече сме закъснели!
Майкъл въздъхна, остави молива и изключи терминала.
— Добре… — стана и се захвана да оправя възела си. — След минутка съм готов. Точността не е най-голямата добродетел, когато става дума за факултетски купон.
— Не и когато става дума за шефа на факултета.
— Глория! — поклати глава той. — Единственото нещо, което ти трябва да знаеш за Джим, е, че той не би издържал и седмица в реалния свят. Извади го от университета и го постави сред истински индустриален пейзаж и той…
— Хайде да не започваме пак — отстъпи назад тя. — Знам, че тук не се чувстваш щастлив, но засега нямаш никакъв друг избор. Трябва да се държиш прилично.
— Баща ми си имаше собствена консултантска фирма — занарежда той. — Сега можеше да е моя…
— Само че баща ти я пропи. Хайде! Да вървим!
— Е, това беше най-накрая. Имаше лоши периоди. Но иначе беше добър. И дядо ми също — продължи той. — Дядо ми с основал фирмата и…
— Отдавна вече зная, че произхождаш от династия на гении — прекъсна го тя. — Това, че Дан ще наследи гениалността ви, също го знам. Само че точно сега…
— Как е той? — гласът му омекна.
— Спи — отвърна тя. — Добре е.
Майкъл се усмихна.
— Добре. Давай палтата. Ще слушкам.
Тя се обърна и той я последва. Бледото око на екрана надничаше над рамото му.
Мор застана пред вратата на сградата, която се намираше по диагонал срещу наблюдаваната от него къща. Едрият мъж с тъмно палто стоеше на прага, пъхнал ръце в джобове, и оглеждаше улицата. По-дребничкият силует — жената — все още беше извърнат с лице към открехнатата врата. Говореше с някого вътре.
Най-накрая жената затвори и се обърна. Доближи се до мъжа и тръгнаха. Мор наблюдаваше как се отдалечават по улицата и завиват зад ъгъла. Изчака още малко, за да се увери, че не са се сетили за някоя дреболия, за която да се върнат.
Измъкна се от входа и прекоси улицата. Стигна до вратата и похлопа по нея с жезъла си.
След няколко секунди вратата лекичко се открехна. Той забеляза, че имаше верига. Отвътре надникна младо момиче. В тъмните й очи блуждаеше съвсем леко подозрение.
— Дошъл съм да прибера нещо — каза той. Паяжината на по-ранни заклинания правеше думите му ясни за нея. — И да оставя нещо.
— Няма ги — отвърна тя. — Аз съм бавачката…
— Много добре — той бавно сниши върха на жезъла си до равнището на очите й.
Вътре в тъмното дърво нещо запулсира едва-едва и дървото заблестя матово. Това привлече погледа й и го задържа. След няколко пулсации Мор плавно вдигна жезъла към собственото си лице. Погледите им бавно се срещнаха и той задържа нейния. Заговори — този път с по-нисък глас.
— А сега отвори вратата!
Мярна се някакво движение, вътре нещо изтрака. Веригата падна.
— Отстъпи назад! — заповяда старецът. Лицето се оттегли назад. Мор бутна вратата и влезе.
— Отиди в съседната стая и седни! — той затвори вратата след себе си. — Когато си тръгна оттук, ще окачиш веригата след мене и ще забравиш, че съм идвал! Ще ти кажа кога да го направиш.
Момичето вече се беше отправило към всекидневната.
Той тръгна бавно по коридора като отваряше вратите по пътя си. Най-накрая спря на прага на малка тъмна стаичка и влезе вътре на пръсти. Загледа се в мъничката, свита на кравайче фигурка в люлката, след това доближи жезъла на сантиметри от главицата на детето.
— Спи! — дървото отново засия в ръката му. — Спи!