— Трябва да си починеш малко след такава битка.
— Драконите си почиват в полет. Ако сме свършили тук, да се махаме.
Пол се извърна към Нора.
— Той вече е готов за път. Ами ти?
— И аз искам да се махаме оттук.
Погледна я — за първи път от дълго време насам. Чорлава и потна, тя все още стискаше ножа в десницата си. Но явно не беше ранена.
Нора забеляза погледа му, отпусна хватката и прибра ножа в ножницата. Усмихна му се.
— Добре ли си?
— Добре съм. А ти?
Той кимна.
— Тогава нека си събираме багажа и да се махаме. Имаш ли някаква представа как е разбрал, че ще бъдем тук?
— Не — отвърна тя. — Казваш, че в нещата, които прави той, всъщност няма никаква магия, но на мене ми изглежда точно обратното. Просто стилът му е друг.
— Надявам се, че моят ти допада повече.
— Дотук — да — отвърна тя.
Когато Лунна птица ги издигна над пустинята и зави на север, небесата бяха чисти, а слънцето вече бе започнало да потъва на запад.
— Кацни, където искаш, и хапни — обърна се Пол към дракона. — Като минем Северното море, ще стигнем до острова. А картите хич не показват вярно разстоянията.
— Минавал съм оттук и преди. Ще хапна, когато му дойде времето. А сега ще ми посвириш ли малко, за да постоплиш студеното сърце на едно влечуго?
Пол измъкна китарата си, настрои я и удари един акорд. Вятърът свистеше в съпровод, а земята под тях се разстилаше като сух, пъстър пергамент.
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Същата нощ лежаха на малкия остров, далеч от континента, вслушваха се в шума на вълните и вдишваха мириса на морето. Лунна птица бе тръгнал из полето да си търси храна, а Нора внимателно разглеждаше жезъла от пирамидата.
— Наистина изглежда вълшебен. И внушава нещо магическо — обърна се тя към Пол на лунната светлина.
— Така е — Пол я погали по рамото. — А и другите две парчета сигурно могат нещо повече от това просто да увеличат мощта му. Всяко би трябвало няколко пъти да увеличава мощта на предишните.
Тя го остави встрани, протегна ръка и докосна китката му.
— Рожденият ти белег — рече тя. — Всъщност, селяните си бяха прави за себе си. Ти наистина си от онези — краката им в ада, главата им в рая…
— Нямаше причина да хвърлят камъни по мене. Аз с нищо не ги заплашвах.
— Страхували са се от баща ти… Някога той е правел кървави жертвоприношения и е общувал с неестествени същества, на които е трябвало да се плаща с човешки живот.
Пол сви рамене.
— …И са отнели живота му, за да си уредят сметките! Този на майка ми — също! И са разрушили замъка! Това не изравнява ли везните достатъчно?
— Така, както аз го разбирам — да, по онова време. Но ти си разбудил и страха, и остатъците от омразата. Да предположим, че си се върнал, за да си отмъстиш със смърт. Пък и това ти беше хрумнало, нали? Онзи, Миша ръкавичка, така разправяше.
— Тогава обаче не си го и мислех. Когато ме нападнаха, изобщо не знаех кой съм. Но после разбрах и ми стана по-лесно да ги мразя.
— Значи в известен смисъл са били прави.
Пол пое жезъла в ръцете си и се втренчи в него.
— Не мога да го отрека — рече той най-накрая. — Но аз все пак не го направих. На никого от тях не съм причинил вреда.
— Още не — кимна тя.
Пол се извърна и я изгледа кръвнишки. Завивките се свлякоха от раменете му.
— Какво искаш да кажеш с това „още не“? Ако си го мислех сериозно, първо това щях да свърша!
— Да, но ти продължаваш да не ги харесваш.
— Ами ти на мое място много ли щеше да ги харесваш? Що се отнася до моето мнение, не ми се струват особено симпатични. Ако се бяха държали с Марк малко по-различно, нямаше да си навлекат тази беля на главата.
— Те бързо-бързо откликват на непознатото. Техният начин на живот си е уседнал, традиционен, много малко податлив на промяна. Възприели са и двама ви като заплаха за този начин на живот и са действали незабавно, за да го запазят.
— Добре. Това го разбирам. Но мога да разбирам нещо и все пак да не го харесвам, нали? Отказах се от отмъщението, на което почти се бях решил. Това трябва да им стига.
— Само защото се захвана с нещо по-голямо. Знаеш, че ако не унищожиш Марк, той ще премахне тебе.
— Налага се да действам от тази позиция. Той ми го показа по всякакъв начин. Вече отмина онова време, когато можех да се опитам да говоря с него.
Тя се умълча за дълго.
— Ами ти защо не си като другите? — попита я той. — Била си приятелка на Марк, а сега се мотаеш с някакъв черен магьосник… и всъщност ми помагаш.
Тя не отговори. После я чу, че тихичко плаче.