Минотавъра протегна десница и се облегна на стената. Главата му клюмна. Изсумтя тежко, веднъж.
— …Иди, иди там! Там кули от небе, галени от хладен бриз, правят забравата сладка… Ти скиташ сред тучни зелени поля… Насладата се излива върху тялото ти като нежен дъждец. Къпеш се в лечебните извори. Ярки цветове танцуват пред очите ти. Идва песента, която ще ти донесе покой…
Съществото коленичи и полегна на пода. Очите му се затвориха.
Пол свири още дълго. Спящото лице беше почти безизразно, личеше само известна отпуснатост. Дишането на Минотавъра бе станало много по-бавно, по-тихо. За първи път Пол посмя да отмести поглед от него и да проследи с очи своята нишка.
Зелената нишка водеше към една ниша в дъното на залата, високо горе в стената. Около нея имаше няколко сплитания на тъмни жички, но далеч не толкова сложни като онези, които бе видял под пирамидата — очевидно бяха там, за да пазят сияещия със слаба светлина цилиндър от самия Минотавър.
Пол тихо прекоси каменния под. Пръстите му механично подръпнаха струните, докато той оглеждаше възлите на заклинанието. Бяха три — всеки от тях би спрял Минотавъра или обикновен човек. И все пак един опитен магьосник би ги развързал само за…
Той се огледа назад, към спящото чудовище и осъзна, че за да развърже нишките, ще трябва да спре да свири. Намали темпото и засвири по-тихичко.
— Спи, спи, спи…
Спря и отпусна инструмента. Лявата му ръка се протегна напред.
Щом развърза първия възел, погледна назад. Звярът още дремеше.
Докато развързваше втория, чу зад себе си шум, но точно тогава не можеше да се обърне. Най-накрая възелът се разпадна под ръцете му, той се извърна рязко, а нишките се пръснаха около него.
Минотавъра се бе завъртял, но продължаваше да спи.
Обърна се и се вгледа в последния възел. Не бе по-сложен от останалите. Но не можеше да го развърже набързо — подходящата скорост беше също толкова необходима, колкото и подходящите движения. Лявата му ръка се стрелна, закачи възела и дръпна. Тези нишки бяха по-студени от другите и съответно, когато най-накрая ги развърза, освободиха много повече топлина.
Пол отново се озърна назад.
Очите на Минотавъра бяха отворени, вперени в него.
— Кой си ти?
— Певец.
— Какво търсиш тук?
— Ей така, дрънкам си.
— За онова в нишата ли си дошъл? То хапе. Внимавай!
— Ще внимавам. Имаш ли нещо против да го взема?
— Че защо? За мене то не е нищо. Къде бях?
— Сънуваше.
— Никога преди не съм бил там. Имаше едни такива ярки… Никога преди не съм ги виждал…
— Цветове?
— Сигурно. Всичко беше толкова хубаво! Както никога преди! Искам пак да отида там!
— Ще го уредим.
— Искам да се преселя там завинаги.
— Затвори очи и слушай музиката!
Минотавъра затвори очи.
— Доведи музиката, отведи ме там…
Пол засвири, припомняйки си всички видения, които му се бяха явили предишния път. През това време насочи поглед към нишата, където бе втората част от жезъла — по-дълга и по-тясна от първата, с изрязани по нея животни, хора и горски духове — волни, танцуващи, хранещи се, любещи се…
Удари струните, протегна ръка, грабна парчето от жезъла и го съедини с първото. После отново засвири. Минотавъра все още дремеше. Усети как топлината около жезъла нараства, наоколо му се извива още по-могъщо усещане за мощ. Докато свиреше, реши да пробва да го използва по нов начин и усети как силата сгрява и потича по корема му, по ръката му, влива се в китарата и се вплита в самата музика.
— През полята, където няма битка, няма глад, няма болка, където никой не е чудовище, където светлината е мека, чуруликат птички и ромолят поточета, където сумракът пада и води звездите като рояк светулки… и там ще живееш винаги и никога няма да се събудиш, никога няма да си тръгнеш… Спи, ти, бикочовеко, в покоя, който никога не си познавал — винаги, завинаги…
Пол се извърна. Допря китката си до новата част на жезъла. Някъде дълбоко в подсъзнанието му сякаш бе записана всяка негова стъпка, всеки завой по пътя насам. И затова…
Светещото драконче се издигна като феникс над китката му. Несъмнено то можеше да прочете погребаните спомени.
— Върви! — заповяда той. — Аз ще те следвам.
То се стрелна, но не към вратата, през която беше влязъл, а през най-близката до нишата.