— Не! — извика Пол и вдигна жезъла.
Миша ръкавичка се вкопчи в ръката му и я дръпна надолу.
— Ако ги свалиш, ще я убиеш! — кресна му той. — Освен това, как ще разбереш точно в коя машина е тя? Не можеш да си позволиш да свалиш нито един кораб!
Пол прегърби рамене. Още два кораба се издигнаха във въздуха.
— Разбира се — той отпусна ръка. — Разбира се…
Обърна се и погледна Миша ръкавичка.
— Благодаря ти — рече той. — А сега трябва да я последвам. Трябва да направя онова, което Марк иска от мене — да доведа нещата до краен сблъсък. Той не знае какво аз мога да изправя срещу него, но трябва да го разбере, преди да поведе битка срещу мене. И сега ще го научи. Ще се върна там и ще разпердушиня планината Анвил, стига Лунна птица да може още да лети…
— Аз имам кораб — обади се Миша ръкавичка. — Свих кораба на Марк. Мога да го управлявам. Ще ти покажа.
Хвана Пол за ръка.
Когато отново минаха край пирамидата, битката все още продължаваше и никой от двамата участници в нея не показваше признаци на отпадане. По овъглената земя бяха изровени огромни бразди и ями; навсякъде беше разплискана гъста кръв със сладък мирис; и двамата — и драконът, и змеят — бяха подгизнали от кръв. Така се бяха оплели, че Пол изобщо не можеше да разбере кой колко е пострадал, да не говорим за това да помогне на Лунна птица с жезъла.
Призова нишката, по която преди това му бе говорил драконът.
— Сега трябва да се върна в Рондовал и да се подготвя за битка — заговори му той. — Марк отвлече Нора. Миша ръкавичка може да ме откара там с неговия кораб. Не мога да изчакам изхода от вашата битка.
— Върви! Когато битката свърши, аз ще се върна.
Драконът и змеят мигом започнаха отново да се мятат. Змеят — половината му пера бяха изтръгнати — яростно засъска. Пламъци разцъфнаха край него, по него. Пол и Миша ръкавичка притичаха покрай тях. Тъкмо в този момент той успя да се увие около шията на Лунна птица, ала ноктите на дракона разкъсваха тялото му.
— Кажи му да удря по зеления скъпоценен камък на главата му — обади се Миша ръкавичка. — Когато аз го ударих там, се зашемети за малко.
— Удряй по скъпоценния камък на главата му — веднага предаде Пол, но не получи отговор.
Не след дълго намериха пътеката, която Миша ръкавичка бе изсякъл сред шубраците.
— Оттук — рече крадецът. — Скрил съм го недалече оттук. Но… Пол, твърде съм изморен, за да го карам по целия обратен път. Ще заспя и ще убия и двама ни.
— Само го вдигни във въздуха — отвърна Пол. — Аз ще гледам и ще те питам кое как става. Ако се наложи, ще се сменяме. — И ти ми изглеждаш доста изморен.
— И съм. Но няма да се влачим толкова дълго, колкото си мислиш.
Излязоха на една полянка. Миша ръкавичка спря, посочи една зелена купчина и взе да разчиства папратите.
— Какво искаш да кажеш? Минал съм го този път току-що!
Пол започна да му помага.
— На тебе няма да ти хареса — рече той, — но знам един по-кратък път…
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Марк вървеше между стройните редици от плосколики машини. Огромните им метални очи се въртяха, спираха, обръщаха се, отново се завъртаха — безспирно, тихо, наляво. Отдясно редица от мъже и жени, седнали пред светещи екрани, нахвърляха скици върху тях с електронни моливи. Килимът беше мек, гъвкав — струваше му се, че подът под него не съществува. Блещукащите тръби отгоре излъчваха мека светлина. Когато премина покрай абстрактната рисунка на стената вдясно, тя се промени. Мека, безхарактерна музика изпълни помещението…
Щом стигна до огромния прозорец, който гледаше към града, той спря. Далече долу по улиците преминаваха безброй коли. По далечната река плаваха лодки, а в небето се стрелкаха самолети. Навсякъде се извисяваха небостъргачи и всичко беше чисто, лъскаво и гладко като частите на добре поддържана машина. Докато се любуваше на силата и великолепието на този пейзаж, топлина изпълни гърдите му. Пръстите напипаха едно лостче, прозорецът се вдигна и той се наведе напред, за да изпие до дъно усещанията, които излъчваше градът…
Една тежка ръка падна върху рамото му. Той се обърна към високия, набит мъж, застанал до него усмихнат, с питие в ръка. Лицето му беше червендалесто като тухла, червената му коса бе прошарена тук-таме с бели нишки и през нея прозираше червеното му теме…
— Да, Марк, гледай го, възхищавай му се — рече той и посочи с чашата. — Един ден всичко това ще е твое…
Отново се обърна и се загледа през прозореца. Леко се бе отдръпнал от аурата на сила, която обкръжаваше по-едрия. Нещо от лявата страна на лицето му изтрака върху рамката на прозореца. Той вдигна ръка да пипне мястото и откри огромна подутина над лявото си око. Веднага си спомни, че тя си и беше там. Пак се извърна и обзет от нещо като срам, протегна ръка и я докосна отново…