Тя отдръпна ръката си.
— Попита ме дали е още жив. Пол трябва да се бие с тебе — по някакъв начин — сега. Понякога изглежда така, сякаш сблъсъкът между вас е бил предопределен още преди да се родите. Но в други моменти съм мислела, че не е необходимо да е така. Вие можехте да станете приятели. Той е единственият човек, който е нещо като роднина за теб. Сигурно и за него е същото, затова чуй онова, което казах и на него. Чувствам се като пионка! Ти ме ревнуваш и искаш да ме спасиш от него… А аз се чувствам така, сякаш някой ме е манипулирал, за да ме постави в такова положение — за да е сигурен, че ще се стигне до битка! Иска ми се да не бях срещала нито един от вас двамата!
Тя се извърна. Марк се досети, че плаче, но не беше сигурен. Протегна леко ръка…
— Сър! Сър!
Един капитан от неговата стража тичаше към тях. Той се намръщи и се обърна.
— Какво има?
— Замъкът Рондовал е нападнат! Съобщението пристигна току-що! Да изпратим ли подкрепления?
— Кой е нападнал? Как? Някакви подробности?
— Няма. Съобщението беше късо, изкривено. Чакаме отговор.
— Отклони нататък всички птици, които са наблизо. Нека да получа картина от онова, което става. Ей сега ще сляза долу. Обявявам тревога!
Вдигна ръка и двамата стражи в дъното на градината, които се преструваха, че разглеждат цветята, веднага се втурнаха към него.
— Бих се хванал на бас, че любовникът ти е жив — рече той — и че това е негова работа. Във всеки случай твоите приказки за пионки ме наведоха на една идея. Стража! Отведете я! Пазете я! Добре се грижете за нея. Може все още да ни е от полза.
Той се завъртя на пети и тръгна към асансьора. Повече не погледна назад.
Миша ръкавичка изкатери с почти акробатично умение последните няколко метра по скалата, метна се в отвора на пещерата и се обърна, за да помогне на Пол.
— Добре — рече той. — Смятам да сдържа обещанието си. Заклех се, че ако ме оставят на мира, ще ги донеса отново в Рондовал — той бръкна под наметалото си и извади едно вързопче. — Те удържаха на думата си, аз — също. Ето ти ги.
Той подаде вързопчето на Пол.
— Не разбирам. Какво е това?
— Фигурките на седмината магьосници, дето ги откраднах от баща ти. Докато ти събираше частите на онзи жезъл, те ставаха все по-силни и накрая успяха да ме подчинят. Докато пътувахме насам, ти разказах какво съм направил, но не съм ти казал защо. Ти, без съмнение, не си мислиш, че ще тръгна да си играя с пернати змейове ей така, за кеф? Те са силни, могат да влизат във връзка с тебе, ако поискат — а аз нямам никаква представа какво са си наумили. Освен това, сега целите са твои. Но ти не се безпокой. Май една от най важните им цели в живота е да се грижат за тебе. Ако бях на твое място, щях веднага да се опитам да понауча това-онова за тях.
— Щеше ми се да имах време — отбеляза Пол. — Само че нямам. Не точно сега — той закачи вързопчето на колана си и се обърна. Драконовата светлинка скочи и се стрелна пред тях. — Да вървим!
Миша ръкавичка тръгна след него.
— Чудя се какво ли правят кентаврите.
Пол сви рамене.
— Надявам се скоро да получат съобщение, че сме успели и сме невредими. Ако двамата, които ни доведоха дотук, побързат, сигурно съвсем скоро ще научат. После могат да зарежат всичко и да се върнат в горите.
— Ако наистина си се заклел насериозно, може би трябва да изпратиш някой особено свиреп звяр да разчисти терена горе.
— Защо?
— Виждал съм как се бият кентаврите. Корави типове са те, но като мине малко време и нещо ги прихваща. Имам чувството, че няма да се върнат.
— Така ли? Не го знаех…
— Ами така е. Тъй че ти естествено би могъл да жертваш някой и друг дракон или людоед, за да спасиш новите си приятели.
— Да, така излиза.
Известно време вървяха след бледата светлинка. Понякога пътят ставаше скалист и неравен.
— Ох, май скоро ще се разделяме — рече Миша ръкавичка, щом влязоха в първата от поредицата големи пещери. — Направих, каквото се върнах да направя и си обещах, че кракът ми няма повече да стъпи в планината Анвил.
— Не съм очаквал да ме придружиш дотам — отвърна Пол, — а и това не е твоя битка. Сега какво смяташ да правиш?
— Е, веднага щом твоите слуги се погрижат там, горе, нищо да не ме заплашва, ще се кача. Ще взема назаем чисти дрехи, ако нямаш нищо против, ще се поизмия, ще дремна и ще си хващам пътя.
Преминаха край огромен, крилат, заспал силует.
— Имаш позволението ми, благодарностите ми и благословията ми — каза Пол. — И людоеда ми, за да ти разчиства пътя.
Миша ръкавичка се изкиска.
— Мъчно е да те избудалкат тебе, магьосника. Всъщност, аз май започвам да те харесвам. Жалко, сигурно никога повече няма да се видим.