— Кой знае. Ще попитам седмината, когато ми се удаде възможност…
— Май е по-добре хич да не им припомняш за мене.
Следващата пещера, в която влязоха, беше още по-голяма, макар и с по-нисък таван. Пол огледа изгърбените, скупчени тела, сред които си проправяха път. Май нямаше начин да се преброят, макар че нишките сред мрака бяха нагъсто и много плътни.
Запромъкваха се нататък и най-накрая стигнаха до голяма пещера. Пол погледна към дъното й и там най-сетне забеляза мекия блясък на главното заклинание.
— Кажи ми — обърна се той към Миша ръкавичка, — виждаш ли някаква светлина хей там?
— Не. Само онази, която следвахме.
Пол замахна и грабна една нишка. Скоро тя се оцвети в блед цвят и като че се нажежи.
— Виждаш ли го?
— Виждам светла линия пред нас.
— Добре. Ще ти дам една такава и тя ще те изведе навън. Какво е това, дето го държиш?
— Пистолет. Нося си го, откакто напуснах града на Марк.
— Така си и мислех. Тук няма да ти трябва.
— Но ми дава спокойствие.
След доста дълго мълчание те застанаха пред шареното кълбо. Пол вдигна жезъла.
— Надявам се, че ще стане така, както очаквам — промърмори той.
— Усещам някаква сила, но не виждам нищо особено…
— Иди и застани в онази ниша — той посочи и за миг жезълът проблесна като пленена звезда. — Ще ти кажа кога ще е безопасно да тръгнеш. Ето ти нишката — той отново замахна и една бледа огнена черта се появи във въздуха пред нишата. — На добър час!
— Късмет и на тебе — отвърна Миша ръкавичка, стисна ръката на Пол и потегли.
Ускори ход и се шмугна в един отвор, без да може да отлепи очи от младежа, който бе започнал да извършва поредица от, както изглеждаше, ритуални движения. Калъфът на китарата и развяващото се наметало изкривяваха очертанията на силуета му; в блясъка на жезъла лицето му беше бледо, подобно на маска под черните, посребрени криле на косата. Миша ръкавичка стисна още по-силно пистолета. Бавният танц на ръката и жезъла продължаваше и той усети хладина, последвана от топла вълна, после — пак хладина… и сега пред очите му проблесна огромно, горящо кълбо прежда, което се размотаваше…
Пол ту бъркаше в него, ту изваждаше ръката си сръчно, разплиташе го, размотаваше го, а древните думи, оковани в тъканта на кълбото, прииждаха на устните му и той ги изговаряше. Топлите вълни зачестиха и най-накрая той успя да види центъра, светлината, края…
Заби жезъла в сърцето на заклинанието и произнесе и последните думи.
Огромен прилив на сили връхлетя върху него и той залитна, борейки се да запази равновесие. Сега нишките започнаха да се залепват за други нишки и изцяло го скриха от погледа на Пол. Щом той даде своята заповед, десницата му сякаш пламна.
От средата на пещерата се понесоха стонове; те се разраснаха до мощен хор от звуци, който заехтя около него, последван от стържене и хрущене и от падащи камъни.
— Събудете се! Вдигнете се! Последвайте ме в битката! — пееше той. Мракът се раздвижи.
Стоновете утихнаха и спряха. Сумтенето, ръмженето, ревовете и тропотът се изгубиха. Сега от всички посоки се разнасяше тежко дишане.
Той измъкна една нишка и скоро покрай него премина огромен сивкав силует на два крака, приведен напред. Ръцете му се влачеха по земята, сред мрака на триъгълното лице горяха жълти очи, при всяка крачка хрущяха люспи. Спря пред Миша ръкавичка, който вдигна пистолета и зачака, но чудовището се извърна след миг и продължи нататък.
— Един час му трябва — рече Пол — и горе и помен няма да остане от онези. Сега то вече те познава и няма да ти причини зло.
Миша ръкавичка кимна. След това се сети, че както беше застанал, движението му не се виждаше, но не можеше да гъкне. От всички страни ту припламваха, ту гаснеха огньове — драконите си изпробваха пламъците.
Пол се извърна и насочи цялото си внимание към това, да наложи личността и командването си над разбуждащите се чудовища.
— Събудете се, ви казвам! Ще отлетим на юг и ще унищожим града на върха на планината Анвил! Онези, които не могат да летят, да яхнат тези, които могат! Аз ще ви водя!
Огледа се за миг и пръстите му безпогрешно сграбчиха тъмнозелената нишка, която се носеше пред него.
— Драконе! — мислено го повика той. — Кажи ми името си.
— Името ми е Димът-привечер-в-небесата-който-се-извива-сред-последните-бледи-облаци-на-есенния-ден — последва горд женствен отговор.
— В интерес на по-бързата комуникация ще те наричам накратко „Дим“.
— Съгласна съм.
— А сега ела при мене. Ние ще водим останалите.