— Колко разумно — отвърна Марк. — В такъв случай приемам, че се предаващ.
— Не бъди такъв задник! — Пол залитна към ръба на тресящата се сграда. — Да се предавам ли?! Я погледни надолу! И твоята, и моята армия вече са почти унищожени! Все още можем да спрем това. Точно тук и сега. Все още разполагаме с нещо. Тук и науката, и магията имат сила — така че на това място не съществува противопоставянето „или — или“! Сигурно и двете са частни прояви на някакъв по-общ закон! Нека се договорим със съвместни усилия! Нека не вървим по пътя, по който сме тласкани! Ако континиумът трябва отново да бъде разцепен, нека го разцепим, както ние решим! Аз ще работя с тебе. Но погледни надолу! Виж какво става! Това ли искаш?
Марк пристъпи към ниския, разклатен парапет, след него — и Нора. Пол забеляза, че е стиснал здраво китката й. Той също погледна надолу — почти под тях, от все повече разрастващия се кратер, по улицата се стичаше огнена река. През дима и падащите сажди лещата на Марк проблясна в зелено. Дори и от тази височина Пол усещаше горещината по лицето си.
— Аз убих дракона ти, а ти току-що унищожи моето светилище… — пророни Марк.
С внезапно движение на ръката той придърпа Нора до ръба и я задържа там. Лещата му отново проблясва в червено.
— Отхвърлям безумното ти предложение! — каза той. — Ако те оставя да си идеш, ти ще получиш още свръхестествена помощ и някой ден пак ще ме нападнеш!
— И обратното важи — отвърна Пол. — Ти можеш да възстановиш своя град — по-хубав, по-силен. Бих искал да поема този риск.
— Аз — не — отвърна Марк и изви ръката на Нора. — Този жезъл, който държиш — явно там е ключът към твоята сила. Хвърли го в кратера или аз ще хвърля нея. Ако сега се опиташ да го използваш срещу мене и тя ще загине!
Пол се вгледа в жезъла само за миг, после го метна през ръба. Марк го проследи с поглед. Пол — не.
— Пусни я — каза той.
Марк я бутна напред. Тя залитна и падна върху покрива.
— Сега мога да се изправя лице в лице с тебе — рече той.
Пол вдигна юмруци и пристъпи напред.
— Не съм такъв глупак! — извика Марк и измъкна нещо продълговато от джоба на дясното си бедро. — Помня, че си сръчен в ръцете. Опитай това!
Изведнъж Пол усети как го облива жълто-червеният рев на зловонния вулкан отдолу. Покривът под тях хлътна, зазвуча музика, небето се изкриви във фуния — зенитът беше върха й, от който се изливаха надолу остроръбести облаци и вихри от пушек. Краката му бяха далече-далече — може би в ада… Да, те горяха и когато той се опита да направи крачка, падна на коляно. Твърдта под него се разтресе, а в очите му проблеснаха диаманти, които се застичаха по бузите му, като ги разрязваха. Гладки сини ноти заизскачаха от устата му като разбягващи се птички. Марк се смееше, смехът му се плискаше в пурпурни кръгове, оранжевото му око сияеше като фар. Предметът, който държеше пред себе си, пробиваше трептящи дупки във въздуха и…
… и от една от дупките блеснаха седемте пламъка.
— Китарата ти — рече единият.
— Свали калъфа от гърба си — каза вторият.
— Извади я от него — нареди третият.
— Свири — заповяда четвъртият.
— Ръцете ти знаят как — каза петият.
— Сваляй калъфа — рече шестият.
— Отваряй го — добави седмият.
Черна планина прелетя край него; ръцете му — сякаш чужди — извършваха движения, които само те разбираха. От три точки сред мрака изхвръкнаха сини искри. От сенките пред него се надигаше нещо странно и опасно…
Ръцете му наведоха китарата към коляното и започнаха да правят нещо, което само те разбираха…
Пред очите му разцъфнаха съзвездия. Долу, там където пръстите се движеха, нещо затуптя…
— Атака! — извика първият.
— Отхвърли назад онова, което налита към тебе — рече вторият.
— Нека и той вижда това, което ти виждаш — добави третият.
— Да чува онова, което ти чуваш — каза четвъртият.
— Ти приспа Минотавъра — отбеляза петият.
— А този ще отведеш отвъд границите на разума — продължи шестият.
— Унищожи го! — заповяда седмият.
Изведнъж Пол чу музиката. Изкривяванията на пространството все още танцуваха около него, но той ги отблъсна. Смени ритъма. Бавно се изправи. Вълните на „омесвачката“ го обливаха и всеки път, когато част от излъчването се врязваше и го достигаше, реалността се изкривяваше. Но възприятията му се прочистваха за все по-дълги и по-дълги периоди от време. Видя, че Марк държи кутията и я насочва към него. Пот покриваше лицето му като стъклена маска. Лещата му диво проблясваше във всички цветове на спектъра. Залитна. Музиката заглушаваше дори грохота отдолу, макар че димът ту изпълваше пространството между тях, ту се разсейваше. Нора беше коленичила с наведена глава, покрила лицето си с ръце. Пол вложи още сила в акордите, вкара ритъма в мозъка на противника си. Марк залитна назад и спря. Пол пристъпи напред. Във въздуха пред него безспирно се вихреха цветове. Марк отстъпи още една крачка. Цветовете в лещата му се сменяха все по-бързо. Сградата отново се разтресе и се наклони под краката им. Марк залитна и изпусна кутията. Лещата му запулсира в черно. Разпери ръце, за да запази равновесие, отстъпи отново назад…