Дан се претърколи настрана и го погледна. Усмихна се едва-едва.
— Искаш ли да ми посвириш? С радост ще те послушам.
Момчето поклати глава.
— Не сега — отвърна то.
Майкъл се огледа из стаята — към големите полици, отрупани с книги с картинки, към неотворения строител. Погледна отново Дан и забеляза, че момчето търка китката си.
— Боли ли те ръката? — попита той.
— А-ха. Белегът като че пулсира… Случва се понякога.
— Колко често?
— Когато стане нещо… като онова…
Дан посочи към вратата и към целия свят навън.
— Вече ми минава — добави той.
Майкъл хвана китката на момчето и внимателно разгледа тъмния, подобен на дракон белег.
— Докторът каза, че няма нищо страшно — нямало никаква възможност да се развие в нещо злокачествено…
— Вече не ме боли.
Майкъл продължи да се взира в белега още известно време. Най-накрая стисна ръката на момчето, пусна я и се усмихна:
— Искаш ли нещо, Дан?
— Не… Ъ-ъ… Ами някоя книга.
Майкъл се засмя.
— На тебе само книги ти дай, а? Добре, можем по-късно да наминем към книжарницата и да погледнем какво има, какво няма…
Дан най-после се усмихна.
— Благодаря, татко.
Майкъл леко стисна рамото му и стана. Щом тръгна към кабинета си, отново чу тихите, забързани акорди.
Когато Марк беше на дванадесет години, построи кон. Беше висок две педи и се местеше от задвижван от пружина часовников механизъм. Момчето часове наред се бе трудило в ковачницата, докато изработи частите, а в свободното си време, в бараката, която бе построило зад дома на своите родители, продължаваше да измерва, да шлифова и да изглажда механизмите. Сега конят се беше изправил на задни крака на пода на същата тази барака — пред него и пред единствената му публика — Нора Вейл, деветгодишно съседско момиченце.
Тя пляскаше с ръце, докато играчката бавно въртеше главата си, сякаш ги наблюдава.
— Прекрасен е, Марк! Прекрасен е! — възкликна тя. — Никога не е имало такова нещо като него — освен в онези времена…
— Какво искаш да кажеш? — бързо я прекъсна той.
— Ти знаеш. Както преди много, много години. Когато е имало всякакви видове хитроумни изобретения като твоето.
— Това са само приказки — каза той. След известно време добави: — Нали?
— Не. Баща ми е минал покрай едно от забранените места — долу, на юг, при планината Анвил. Дори без да навлизаш навътре все още можеш да видиш какви ли не счупени предмети — неща, каквито хората вече не могат да правят — тя отново погледна към коня, чиито движения сега още повече се забавяха. — Може би дори неща като това.
— Това е… интересно… — рече той. — Не разбирам… И там все още има останали материали, така ли?
— Баща ми така казва.
Внезапно тя го погледна право в очите.
— Знаеш ли, може би ще е по-добре да не показваш това на никого другиго.
— Защо не?
— Хората могат да си помислят, че си бил там и си научил някои от забранените неща. И ще пощуреят.
— Това е тъпо — рече той и тъкмо тогава конят падна на едната си страна. — Това наистина е тъпо.
Но щом го изправи, добави:
— Може би трябва да почакам, докато имам какво по-добро да им покажа. Нещо, което ще им хареса…
Следващата пролет Марк демонстрира на няколко приятели и съседи задвижващото устройство, което беше изобретил, предназначено да управлява шлюзове в напоителната система в случай на наводнение. Говореха за него две седмици, след това въпреки всичко решиха да го инсталират на своя глава. Когато пролетта отмина и по-късно започнаха дъждовете, имаше само малки наводнения — нищо сериозно. Тогава само свиха рамене.
— Имам да им показвам нещо дори още по-добро — каза той на Нора. — Нещо, което те трябва да харесат.
— Защо? — попита тя.
Момчето я погледна озадачено.
— Защото трябва да разберат…
— Какво?
— Че аз съм прав, а те грешат, разбира се.
— Хората обикновено не се стремят към такива неща — каза тя.
Той се усмихна.
— Ще видим.
Когато Дан беше на дванадесет години, един ден — както през много други дни — взе китарата си и отиде в малкия парк дълбоко в сърцето на града, оградено от стомана, стъкло, пластмаса и бетон — големия град, в който сега живееше неговото семейство.
Потупа по ствола едно прашасало изкуствено дърво, прекоси безжизнения торф покрай холограмите на люлеещи се цветя и седна на една оранжева пластмасова пейка. От време на време от скритите високоговорители се разнасяше запис на птича песен. Изкуствени пеперуди се стрелкаха по невидимите лъчи. Скрити аерозолни помпи на равни интервали изпускаха аромат на цветя.