— Вече ми казахте.
— Брат Гейбриъл изрично подчерта това. Не иска тя да пострада. Или поне — не сериозно.
— Разбирам — каза той, въпреки че всъщност недоумяваше. Защо брат Гейбриъл не желаеше просто да се примири със загубата? Защо толкова държеше Мелина да бъде пощадена? Програмата нямаше нужда от нея. По света имаше хиляди други жени, които бяха също толкова подходящи и биха създавали далеч по-малко проблеми.
Предполагаше, че за брат Гейбриъл тя не е просто „блудница“, за каквато би я сметнал всеки обикновен мъж. Но той не бе обикновен човек. За брат Гейбриъл Мелина бе пречка за неговата вдъхновена от Бога мисия. Тя се нуждаеше от духовни напътствия, превъзпитание и дисциплина. Желанието му да я спаси и да не гледа на непокорството й като на лична обида бе достойно за възхищение.
Джем не бе толкова духовно извисен. Беше му все по-трудно да прощава. Не можеше да приеме обидите й като прояви на духовните й недостатъци. Отношението й към него бе толкова унизително, че просто не можеше да го загърби и да й прости.
— Не се тревожете, мистър Хенкок — учтиво каза той. — Хората ми са професионалисти. Джошуа разбира колко деликатно е положението. Знае какво да прави.
— Да, сигурен съм в това.
Хенкок затвори пръв. Джем твърдо реши следващия път, когато докладва, да настои, а не просто да помоли, да бъде свързан лично с брат Гейбриъл. Неприятно му бе, че трябва да предава съобщенията си чрез мистър Хенкок, който според него не бе нищо повече от издигнал се секретар.
Но докато очакваше Мелина и Харт да се качат в апартамента му, мислите за надменния мистър Хенкок бяха изместени на заден план от далеч по-неотложни грижи.
Двайсет и седма глава
Когато влязоха, портиерът ги посрещна намръщено. Държането му не стана по-приветливо и след телефонния разговор с Джем.
— Каза, че можете да се качите, мис Лойд.
— Благодаря.
— Създадохте ми големи неприятности с мистър Хенингс. Защо излъгахте, че сте негова годеница?
— Значи… мистър Хенингс знае, че днес съм била в апартамента му?
— Да, госпожо.
— Страхотно! — промърмори Чийф. Докато вървяха към асансьора, неспокойно хвърли поглед назад. Тя също се обърна и видя как служителят от паркинга кара наетата, кола към общия гараж. Би предпочела да остане отпред, но бе твърде късно да помоли за това.
Последва примера на Чийф и прикри тревогата си. Когато влязоха в асансьора, той натисна бутоните за всички етажи. Озадачено го изгледа.
— Да си поиграем.
— Мислиш, че ни следят?
— Не съм сигурен. Не съм забелязал, но… — След кратко мълчание довърши: — Не мога да обясня защо, но ми се струва, че дори за миг не оставаме съвсем сами.
— И аз имам същото чувство.
— Ако някой е по петите ни, искам да му създадем възможно най-много трудности — каза той и посочи към светещите цифри на таблото.
— Вземай колкото искаш предпазни мерки. Сега, като си помисля, навярно Джем е побеснял, когато е разбрал, че съм тършувала в апартамента му. Дори не се обади да попита защо съм го направила.
— Лоша работа — отбеляза Чийф, когато асансьорът потегли нагоре.
С напрежение очакваха да спре на всеки етаж и се чувстваха изложени на опасност, когато вратите се отворят. Имаше още два асансьора, така че не се безпокояха, че ще създадат неудобство на другите обитатели на сградата. Във всеки случай на никой етаж не попаднаха на чакащи хора.
Когато спряха на петнайсетия, Чийф я побутна навън.
— Апартаментът на Джем е на седемнайсетия.
— Зная.
Без да спори, тръгна пред него. Той посочи към слабата светлина на изхода в дъното на коридора. Когато стигнаха дотам, Чийф отвори вратата за стълбището. Преди да я затвори, погледна назад. Беше чисто.
Осветлението в коридора бе слабо и дискретно. Въпреки че главното му предназначение бе да осигурява достатъчно светлина, за да се вижда накъде вървят, имаше и естетическа роля. Докато лампите на стълбището бяха поставени само с практическа цел, синкавобялата неонова светлина ги накара да се почувстват като под прожектори. Малко грим не би бил излишен.
Чийф й даде знак да запази тишина. Единственият звук, който се чуваше, бе учестеното им дишане. След като изминаха най-малко шейсет секунди, Мелина го погледна въпросително. Той поклати глава и безмълвно настоя да постои неподвижна и мълчалива още малко. Докато чакаше, остана загледана в разкопчаната яка на ризата му, под която се виждаха пулсиращите жили на врата му.
Най-сетне Чийф рязко вдигна глава.
Пристъпвайки внимателно, изкачиха двата реда стъпала до седемнайсетия етаж. Когато стигнаха до вратата, спря и я погледна. „Готова ли си?“, прошепна той. Тя колебливо сви рамене, но изведнъж събра кураж и кимна утвърдително.