— Нали не е нужно да ги гледам, докато се празнят?
Тъбайъс въздъхна:
— Новите проби ще бъдат взети в клинична обстановка, под наблюдението на медицински лица. Вие трябва само да се свържете с донорите и да ги убедите да отидат.
— Разбрано?
— Да, сър — отвърна младият агент с нескрито облекчение.
— Открихте ли нещо в джобовете му? — попита Тъбайъс и привлече вниманието на Лоусън върху количката, с която превозваха тялото на Хенингс към асансьора.
— Нищо. Дори квитанция от паркинг. Последната покупка с кредитната му карта е бил медальонът, който подарил на Джилиън, тоест на Мелина, вечерта преди убийството.
— Хей, Лоусън!
Един от другите детективи надникна през вратата и му даде знак да се върне в апартамента.
Тъбайъс понечи да го последва, но клетъчният му телефон иззвъня.
Люси Майрик се чувстваше, сякаш бе прекарала цели си живот в стаята без прозорци. Струваше й се, че грозният цвят на стените е добил розов оттенък, защото очите й бяха уморени и пареха.
Имаше газове от блудкавите сандвичи, с които се подкрепяше, вместо да получи ежедневното си количество богата на целулоза храна. Бе поела толкова кофеин, че нервите й трептяха под кожата, и въпреки това бе замаяна от безсъние. Трябваше да вземе душ.
— „Но не мога да съжалявам за стореното от любов, от любов“ — затананика тя.
От любов към работата си и към Тъбайъс, вече втори ден без почивка търсеше връзка между близначките Лойд, Дейл Гордън и семейство Андерсън. Преди малко Тъбайъс бе добавил към списъка още едно име. Джем Хенингс. Роден на десети февруари шейсета година, според тексаската му шофьорска книжка, издадена само преди единайсет месеца. Ръст: метър и седемдесет и пет. Тегло: шейсет и осем килограма.
Нищо необичайно.
Освен че не фигурираше в регистрите на социалноосигурителната служба под номера, който бе дал на фирмата, на която бе сътрудничил до тази вечер. И че никога лице с този номер не бе подавало данъчна декларация.
— „Има нещо гнило в Дания“ — замислено си каза Люси. Всъщност оказа се, че съмнителната нишка тръгва от щата Южна Дакота.
Прочете информацията три пъти, преди да се обади на Тъбайъс.
— Люси е.
— Във Вашингтон е един часът сутринта.
— Дължите ми огромна премия за извънреден труд и уикенд на Чизъпийк. Дори не е зле да помислите за бутилка-две хубаво вино.
— Попаднали сте на нещо?
— Южна Дакота. Преди седем години. Момиче на име Джанин Хенингс, петнайсетгодишна. Слаби оценки в училище, лоша компания, обтегнати отношения с родителите. Подлудявала всички. Училищната медицинска сестра на име Дороти Пъг я взела под крилото си. Дороти била самата доброта, сърдечност и светлина. За няколко месеца Джанин коренно се променила. Станала религиозна. Често се молела, говорела за мир и любов и така нататък. Дошъл краят на учебната година. Дороти Пъг напуснала работа и се преместила в Ню Мексико. Джанин била разстроена и избягала от къщи, за да отиде при нея. Родителите се поболели. Джанин стигнала твърде далеч в другата крайност. Смятали дъщеря си за изчезнала. Подозирали, че Дороти Пъг е член на религиозна секта. Наели някакъв култоборец…
— Какво?
— Аз измислих този термин — гордо отвърна Люси. — Психотерапевт, който вразумява хора с промити мозъци.
— Ясно. Продължавай.
— Мистър и мисис Хенингс и терапевтът тръгнали да спасяват Джанин.
— И?
— Не стигнали до нея. Караваната, която наели за пътуването, била открита на къмпинг в Колорадо, с всички вещи вътре непокътнати. Но хората били изчезнали.
— Убийство?
— Най-вероятно. Но нямало никакви улики. Нито трупове, нито кръв, нито следи от борба. Нищо. Наблизо преспало и друго семейство, но вечерта отскочили до града за вечеря. Тръгнали рано на следващата сутрин, без да забележат, че около другата каравана няма движение. През нощта валяло и следите от гуми били заличени. Детективите не намерили абсолютно нищо, за което да се заловят. Сякаш тримата били отвлечени от извънземни. Нямало и следа от тях.
— Кой е съобщил за изчезването им?
— Помислих, че няма да попитате. Джеймсън, тоест Джем Хенингс, син и по-голям брат. Разтревожил се, когато близките му не позвънили, за да кажат къде се намират, а обещали всяка вечер да се обаждат.
— Бил ли е заподозрян?
— Има желязно алиби. Бил е на работа и в двата дни, през които родителите му са били на път, и е вечерял с приятели. Не е възможно да е пътувал до Колорадо и обратно. Но след трагедията се отрекъл от цялото си минало, преместил се и започнал да използва фалшив осигурителен номер.
— Надушвам заговор.
— Само един приятел е получавал вести от него, след като е напуснал Южна Дакота — развълнувано продължи Люси. — Познайте откъде е изпращал писма. Туш! От Оуклънд, Калифорния.