Мелина изслуша разказа му мълчаливо, без да го прекъсва и без банални изрази на съчувствие, които биха го ядосали. Погледна я, за да прецени реакцията й. През цялото време, докато бе говорил, не бе помръднала дори мускул. Сега плахо си пое дъх и преглътна.
— Оттогава ли не бяхте се виждали? — тихо попита тя. — От деня, в който си избягал от дома му?
Чийф кимна.
— Няколко пъти се опита да се свърже с мен след това, но отказах да разговарям с него. Две поредни години изпрати подаръци за Коледа, но после се отказа, защото му ги върнах, неразопаковани. Когато завърших гимназия, получих сто долара, които задържах, защото ми трябваха пари за колежа. Но от онзи ден не се бяхме срещали лично.
— А майка ти не се е омъжила повторно?
Той леко се засмя:
— До последния си час го обичаше. Не е за вярване, нали? Подозирам, че тайно му е изпращала вести за мен до деня на смъртта си.
— Веднага те позна.
— Има телевизор.
— Следил е кариерата ти.
— Предполагам.
— Зная това.
Прониза я с поглед.
— На бюрото му имаше статия от вестник за последната ти мисия — тихо каза тя. — Помислих си, че е много мило от страна на стар боен другар да се гордее толкова с успехите на прочутия си приятел, че да изреже статия за него. Не коментирах, защото не исках да го смутя. Естествено сега, когато зная, че Пакс е твоят баща, ми се струва по-обяснимо защо пази този сувенир.
— Не се заблуждавай, Мелина. Това е само някаква изрезка от вестник.
— Хм, може би. Но начинът, по който говореше за пилотските ти умения…
Съзнателно направи дълга пауза. Искаше да разпали любопитството му. Макар и да усети, Чийф не устоя. Обърна се към нея и тихо я подкани да продължи.
— Увери ме, че с теб ще бъда в безопасност, защото си отличен пилот. Не познавал човек е по-остри инстинкти.
— Той никога не ме е виждал да пилотирам.
— Доколкото знаеш.
— Е, това няма значение, защото…
Изведнъж замълча, наведе се напред и втренчи поглед навън.
— Какво има? — тревожно попита Мелина. — Какво видя?
Той се замисли за миг и промърмори:
— Мамка му!
— Чийф, какво става?
— Току-що се досетих как ни следят.
Трийсет и първа глава
— Двамата мними агенти от ФБР? — попита Мелина.
— Да. Казах ти, че ми се струва, че дори за миг не оставаме съвсем сами, помниш ли? Е, наистина не сме сами. Засичат ни по най-съвременния начин. Погледни там. Леко вляво. Виждаш ли?
Почти веднага забеляза светещото движещо се тяло.
— Сателит?
— Точно така. Предавател изпраща сигнали, които могат непрекъснато да бъдат следени…
— Сателит. Можеш да разбереш къде се намира обектът по всяко време. Нарича се ПГА или нещо подобно? Той се усмихна. ГПС. Глобално позиционен сателит.
— Полицията ги използва. Но вече се прилагат по-широко. Джилиън мечтаеше за такава техника. Друг брокер от кантората й издирваше адреси по този начин.
— Е, нашите хора разполагат със собствен приемник — промърмори той. — Ако са ти сложили предавател, биха могли да те намерят навсякъде по света.
— Предавателите не са ли обемисти предмети, закрепени на глезена или китката?
— Технологиите се развиват бързо. Вече има и доста по-малки.
— Чийф, щях да усетя, ако някой ми бе закачил нещо.
— Хенингс?
Тя се замисли, но поклати глава.
— Не, единствения път, когато ме е докосвал, освен докато държеше ръката ми или ме потупваше по рамото за утеха, беше снощи. Поиска да разтрие тила и гърба ми.
— Правил ти е масаж?
— Преди ти да нахълташ. Няма значение — разсеяно каза тя и прехапа долната си устна. — Не би могъл да го сложи на дрехите ми. Бях само по халат. Освен това знаеш, че сутринта тръгнах без никакъв багаж. — Внезапно посегна към шията си. — Медальонът.