Не беше я виждал без това бижу. Носеше го и сутринта, когато се бяха запознали в офиса на Лоусън.
— Хенингс ли ти го подари?
— Вечерта преди убийството, когато ме взе за Джилиън. Казах за това на Лоусън на местопрестъплението, но ти не присъстваше. Беше подарък по случай изкуственото оплождане. Джем настоя да го задържа.
— Хенингс е бил… как се нарече? „Покровител“ на Джилиън.
— По-скоро шпионин — каза тя с презрение. Посегна към тила си, трескаво разкопча тънката златна верижка и разгледа рубиненото сърце.
— Отваря ли се? — попита Чийф.
— Не. Няма плочка отзад. Ако имаше, светлината нямаше да прониква през рубините.
— Не зная нищо за скъпоценните камъни.
Тя внимателно проследи рамката, която придържаше рубините, и разочаровано въздъхна.
— Нищо.
— По дяволите! — Беше изненадан. Медальонът му се струваше най-вероятното прикритие за предавател. — Провери в чантата си.
— Джем е имал много възможности да се добере до нея.
Изсипа цялото съдържание в скута си и започна да тършува. Имаше портфейл с кредитни карти, няколко монети и парите, които бе изтеглила от автомат сутринта. Провери всяка преграда и прокара пръсти по облицовката.
— Нищо. Впрочем бих могла да взема друга чанта. Не е подходящо скривалище, ако целта му е била непрекъснато да ме държи под наблюдение.
— Има ли нещо, което винаги носиш със себе си? С която и чанта да излезеш.
— Клетъчният ми телефон.
— За всеки случай ще го зарежем. Друго? Малкият й бележник с адреси не бе с подвързия и едва ли в него би могло да се скрие нещо. В калъфа на слънчевите й очила нямаше друго, освен тях. Дори провери болтовете, които прикрепяха дръжките към рамките им.
— Джем бе хитър, но не беше Джеймс Бонд.
Чийф продължи да упорства:
— Там е.
Тя извади сребърна кутийка за лекарства, която бе принадлежала на майка й.
— Никога не излизам без нея. Но е отлята, без облицовка, и вътре има само два аспирина.
Извади ги, за да му докаже.
— Счупи ги. — Направи го, но се оказаха най-обикновени таблетки. — А пудриерата ти? — попита той.
Отвори я и стисна дунапреновия кръг, за да провери дали в него не е пъхнато нещо.
— И тук не е, освен ако е скрит зад огледалото.
Чийф я погледна многозначително и след кратко колебание тя удари огледалото е тока на обувката си и изсипа натрошените стъкла на пода.
— Дължиш ми нова пудриера.
— Може ли да се презарежда?
Отмести капачето на отвора за зареждане.
— И тук нищо.
— Ключодържател?
— Остана в колата ми, не помниш ли?
— Добре, добре. Шнола?
— Не използвам.
— Тампони?
— У дома.
— Червила?
Бе взела две. Разви ги, но бяха съвсем гладки. Надникна в празните капачки.
— Нищо.
— Химикалка?
— Не нося. Известна съм с това, че винаги искам назаем.
Той помисли още малко и каза:
— Освен кутийката, има ли нещо друго в чантата ти, с което не можеш да се разделиш?
— Не. Всички адреси и телефонни номера са записани в компютъра ми.
— Когато кацнем…
— Ще изхвърля всичко, дори телефона си.
Той кимна.
— Ако и тогава усетим, че ни следят, значи се борим срещу сила, много по-голяма и от двама ни.
— Например?
Не облекчи тревогата й с признанието си:
— Не смея дори да си помисля.
— Мелина?
— Мм?
Тя усети тежест върху бедрото си и топлина, която бе толкова приятна, че протегна ръка да я задържи.
— Почти стигнахме, събуди се.
С неохота отвори очи. Допирът, който чувстваше, бе на дланта на Чийф. Неволно бе притиснала ръката му. Бързо отмести своята, за да я освободи. Изправи гръб и примигна.
По-рано се бяха приземили някъде в Тексас само за да презаредят и да ползват тоалетна. Вятърът бе силен и режещ. Чийф бе настоял да облече якето му, докато вървяха по занемарената писта към хангар, далеч по-зле поддържан от този на Пакс. Бяха изхвърлили клетъчния й телефон и чантата с всички принадлежности в кошче за смет.
Не си спомняше почти нищо след излитането. Закри устата си с ръка, прозина се и попита:
— Кога съм задрямала?
— Преди около час.
Тя промърмори:
— Не помня откога не съм спала спокойно.
Откакто двамата полицаи от далаския участък я бяха събудили, за да й съобщят, че сестра й е мъртва. Преди онази сутрин бе преживяла само няколко разтърсващи момента. Животът й бе поднасял изненади — и радостни, и тъжни, — но в него имаше ред. При всеки изгрев знаеше какво да очаква от деня.
Лудост бе да лети до Ню Мексико посреднощ с двуместен самолет, който скоро е бил ремонтиран. Но бе достатъчно да си спомни причината, за да открие смисъл в тази лудост. Сестра й бе убита.