— Сам ли живеете тук?
— Съпругата ми почина преди двайсет и шест години.
Чийф сведе поглед. Съжаляваше, че бе накарал Лонгтрий да заговори на тема, която очевидно му причиняваше болка. Не очакваше да добави нещо и бе изненадан, когато продължи:
— Беше бременна с първото ни дете. Имаше напълно нормална бременност. Родилните й болки започнаха. Откарах я навреме в клиниката в резервата, но се оказа, че израждането ще бъде трудно. Клиниката бе зле оборудвана и нямаше квалифициран персонал за такъв спешен случай. От години съветът изискваше средства за обновяването и модернизирането й, но всички молби бяха отхвърлени. Състоянието на жена ми рязко се влоши. Нямаше време да бъде прехвърлена в друга болница или да повикат специалист. Безпомощно гледах как кръвта й изтича. Синът ми бе изваден, но пъпната връв се бе увила около врата му. Не можа да си поеме дъх. Погребах ги заедно.
Тиктакането на стенния часовник отекна в тишината, която настъпи след разказа му.
— Извинявайте, че ви напомних.
— Няма за какво. Известно време бях малко луд, но възвърнах здравия си разум. Най-сетне. Оттогава, дори сега, спомените за това засилват стремежа ми да подобря живота в резерватите. Мисля, че духовете използват смъртта им, за да поддържат решимостта ми.
Чийф съсредоточи поглед в Лонгтрий и видя в него идеалист. Защо не бе забелязал това по-рано? Защо не бе успял да надникне под скъпия костюм в сърцето на човека, който го носеше?
— Защо ми създадохте погрешна представа?
— Заблудата изигра своята роля, макар и не така, както очакваше Джордж. После бях доволен, че се съгласих на тази малка измама, защото реакцията ви разкри характера, който се надявах да доловя у вас. Убедих се, че сте почтен човек.
Чийф тихо се засмя на себе си.
— Докоснахте чувствителна струна. Накарахте ме да се замисля.
Лонгтрий одобрително кимна.
— Не бих искал мнението ви за мен, добро или лошо, да повлияе на решението ви. Струва ми се, че сте изпратен при нас, за да представяте сдружението ни. Да ни помагате. Да работите за преминаването на коренните жители в двайсет и първи век с ненакърнена гордост, достойнство и традиции. Според някои е невъзможно да постигна първото, без да пожертвам второто. Аз не мисля така. Не вярвам, че трябва да жертваме наследеното от предните си, за да вървим напред и да станем част от съвременния свят. За съжаление много от хората ни се предават на самосъжалението. Използват индианския си произход като оправдание за личните си слабости. Алкохолизъм, депресия, липса на амбиции. Но трябва да изтъкна, че причината за тези слабости е нещо съвсем реално. Все още сме обект на откровена ненавист и расови предразсъдъци. Знаехте ли, че индианците стават жертви на жестоки престъпления три пъти по-често, отколкото другите американци? Извършителите са представители на други раси. Това не е само мое мнение. Статистиката го доказва. Имаме врагове. Самосъжаляваме се. И по двата проблема трябва да се направи много.
— Но аз не съм най-подходящият човек, вожд Лонгтрий — сериозно каза Чийф.
— Снощи не бихте поискали помощ от мен, ако не се чувствахте близък е нас.
— Знаете, че съм само наполовина индианец.
— Както Куана Паркър.
Чийф се усмихна с умиление, когато си припомни разказите на майка си за прочутия герой на племето. Откакто се помнеше, знаеше историята за деветгодишната Синтия Ан Паркър, която била отвлечена от команчи през 1836-а година. Отраснала сред тях и усвоила езика и обичаите им. Омъжила се за вожда Пита Накона и родила три деца — двама сина и дъщеря. Живяла при команчите двайсет и четири години, преди тексаски рейнджъри да я открият и да я върнат при роднините й заедно с момичето. Но не успяла отново да се приспособи и починала скоро след смъртта на дъщеря си. Легендата разказваше, че не могла да понесе мъката от раздялата със съпруга и синовете си.
Куана бил юноша, когато майка му била върната при белите. Наследил баща си като вожд и станал страховит воин. С години водил ожесточени битки е армията, от които не загубил нито една.
Но през 1875-а народът му бил обречен на глад и той се предал и преместил хората си във форт Стил, днешна Оклахома. Силно повлиян от майка си и от начина, по който се е била приспособила към живота на команчите, Куана сторил обратното. Приел нейното фамилно име и започнал да насърчава племето си да се приобщи към културата на белите. Научили се на фермерство. Англоговорещият вожд Куана Паркър създал училища и бил назначен за съдия в резерват. Считал президента Рузвелт за приятел. Някогашният безмилостен воин станал държавник. Продължил да защитава правата на народа си, но бойното му поле била трибуната на Конгреса.