— Не твърде срамежлива.
— Така ли?
— Мм.
— О! — Тя се замисли за миг и каза: — Ако предпочиташ, да се облека…
— Не, разбира се.
— Просто съм изтощена. Ако трябва да преспя с дрехите, с които бях облечена, откакто…
— Не е нужно да ми обясняваш, Мелина. Просто бях изненадан да те видя така. Не всеки ден мъж има късмета случайно да се озове в една стая с полугола жена.
Опита да се усмихне, но се съмняваше, че е успял да я убеди. Всъщност почти бе сигурен, че не е никак убедителен. Все пак тя не каза нищо, а прие репликата му само с широка прозявка.
Седна на ръба и отново енергично затърка косите си с вехтялата хавлия. Чийф се опита да каже нещо смислено.
— Лонгтрий предложи, преди да отидем в Храма, да се обърнем към местния шериф.
— Може би е добра идея.
— Ако местните сили на реда ни съдействат, имаме по-голям шанс да проникнем в комплекса. Бил строго охраняван.
— Как ще убедим шерифа, че не сме двама луди?
— Имаме двеста километра път. В колата ще помислим какво да кажем.
— В колата? Мислех, че ще летим дотам.
— Както желаеш, но ако питаш мен…
Чийф замълча и тя го погледна изпитателно:
— Рисковано ли с?
— Тази сутрин успяхме да се промъкнем тук, защото Лонгтрий уреди кацането ни на писта на уединено място. Но ако двама души неочаквано се приземят на обществено летище, биха привлекли внимание.
— Прав си. Предпочитам да пристигнем незабелязано. Бих искала да стигнем, преди да се стъмни, ако е възможно, за да можем да се ориентираме.
— Има един проблем в плана. Нямаме кола.
— Сигурна съм, че вождът Лонгтрий ще намери превоз.
— Ще намери, ако ти го помолиш — каза Чийф почти задъхано.
— Той е забележителен човек, нали?
Очите й засияха, докато изричаше тези думи, и това го ядоса. Съгласен бе, че Лонгтрий изглежда почтен, но Мелина не биваше да го превъзнася толкова. — Струва ми се свестен.
— Лицето му ми харесва.
— Лицето му?
— Видът му. Изглежда приятен.
— Изглежда като сбръчкан стар индианец.
Тя го погледна укорително и се намръщи.
— Но бръчките му придават достолепие. Чертите му са толкова горди, толкова… — Замълча и се опита да намери подходящо определение. Най-сетне довърши: — Благородни.
Чийф понечи да каже нещо цинично в отговор, но само промърмори уклончиво. За да бъде честен, каза:
— Преживял е голяма лична трагедия.
Разказа й за загубата на Лонгтрий.
— Ужасно — каза тя, когато свърши. — Съпругата и бебето му.
— Да, тежко е.
Остана загледана пред себе си няколко мига и отново се обърна към него.
— Напомня ми за теб.
— Какво? — изненада се той.
— Не физически, разбира се. И двамата се държите толкова… хладнокръвно. Със стоическо самообладание.
— Предполагам, че е характерно за всички индианци. Нали сме известни като стоическа раса?
Каза това почти на шега, но Мелина отговори сериозно:
— Може би. Но мисля, че с Лонгтрий имате и други общи черти.
Преди Чийф да продължи разговора на тази тема, тя хвърли влажната кърпа на пода и придърпа завивките до брадичката си.
— Господи, не помня някога да съм била толкова уморена! — Отпусна глава на възглавницата. Мигновено затвори очи.
— Нямаш нищо против да ползвам банята, нали?
— Не е моя — промърмори тя. Обърна се встрани и се сви на кълбо.
Чийф влезе в банята. Веднага щом затвори вратата, разкопча джинсите си, за да облекчи напрежението върху своята „горда и благородна черта“. Постоя няколко мига така, притиснал чело и длани към дървената каса, със затворени очи, дишайки бавно и дълбоко, за да възвърне стоическото самообладание, което Мелина си бе въобразила, че притежава.
Когато след няколко минути се обърна, забеляза, че ваната е подсушена. Използваната кърпа бе старателно закачена на шината. Вътре ухаеше на сапун, паста за зъби и влажна плът. Женска плът. Нежна, гола женска плът. Плътта на Джилиън. На Мелина.
Чийф развъртя крановете и свали дрехите си. Движенията му бяха резки и гневни. Или по-скоро — нервни. Изми се със сапун и шампоан и когато излезе от ваната, стисна малко паста и изми зъбите си с пръст, както навярно бе постъпила и Мелина, защото когато бяха тръгнали от Далас, не бяха взели със себе си дори четки за зъби.
През цялото време не престана да се пита какво бе искал да каже Лонгтрий е онзи странен намек за Куана Паркър и за способността му едновременно да бъде влюбен в няколко жени.
Реши, че това са безсмислени приказки на стар индианец. Врели-некипели. Като мистичните видения и пророчества, в които Чийф никога не бе вярвал. И в племето на майка му имаше старци с дълги посивели коси и сбръчкани лица, които го плашеха до смърт в детството му. По време на церемонии ниското им монотонно пеене го караше да изпитва страх. Като юноша се бе присмивал за глупостта им.