— С мен няма за какво да се безпокоиш.
— Не разбираш, Мелина. Единствената причина да заговоря на тази тема е, че искам да ти обясня защо се замесих, готов да рискувам репутацията и кариерата, а както се оказа — и живота си, за да стигна до дъното на нещата. — Хвана ръката й и я притисна между своите. — В онази нощ е имало значителна вероятност Джилиън да зачене, нали? Хенингс спомена за това в офиса на Лоусън, но едва по-късно се замислих колко е важно. Била е в овулация. Затова се е подложила на процедурата за изкуствено оплождане именно в онзи ден.
— Да.
— Значи е напълно възможно да е заченала от мен. Самата ти го каза, когато ме попита за презервативите.
Изведнъж дишането му стана учестено от вълнение, което не бе предполагал, че е способен да изпита, до вечерта в бара на Грийнвил Авеню, когато най-сетне си бе обяснил защо не може да си тръгне и да забрави, че някога е прекарал една нощ с жена на име Джилиън Лойд.
— Слушай, Мелина, когато баща ми буквално се отрече от мен, се заклех, ако някога имам дете, винаги да бъда до него. Да ме познава и да разчита на подкрепата ми във всеки ден от живота си. Да бъда готов да го защитя дори с цената на собствения си живот. — Силно притисна ръката й. — Затова ако има дори нищожна вероятност детето ми да е загинало е нея, искам да се изправя срещу копелето, което носи отговорност за това.
Тя протегна ръце към него и Чийф й позволи да го притегли към гърдите си. Притисна го, погали косите му и зашепна утешителни думи. Прегръдката й бе нежна и успокояваща, както и спокойният й глас.
Приятно бе да чувства, че някой споделя тревогите му. Постепенно защитната му обвивка се пропука. Вече не бе военен офицер, командир или знаменитост, а просто човек. Дори не и това. Беше малкият Кристофър, търсещ ласка и утеха, която никога по-рано не си бе позволявал да потърси.
След малко тя го отблъсна от себе си. По лицето й проблеснаха следи от сълзи и когато заговори, гласът й прозвуча съвсем тихо:
— Никой, освен теб нямаше да знае. Можеше да се оттеглиш.
— Не, не можех.
От очите й бликнаха нови сълзи, които се стекоха по страните й.
— Чийф, влюби ли се в Джилиън? В онези няколко часа, които прекарахте заедно, влюби ли се в нея?
Този въпрос го измъчваше, откакто за първи път си го бе задал пред огледалото, когато се бе събудил и бе открил, че си е отишла. Отново се бе запитал същото, след като му бяха съобщили за смъртта й и бе разбрал, че я е загубил завинаги. И още веднъж, докато седеше в бара и изведнъж бе осъзнал, че може би са създали още един живот. Всеки път, когато Мелина разпалваше у него желание, този натрапчив въпрос изплуваше в съзнанието му и до днес го възпираше да изживее това желание. Затова сега се чувстваше толкова виновен, че най-сетне се бе отдал на изкушението.
Омръзнало му бе да избягва отговора, който през цялото време знаеше.
— Да — мрачно призна той. — Да, за бога.
Шериф Ричи нервно се раздвижи на неудобния стол. Според ръчния си часовник вече бе чакал повече от половин час. Спазвайки етикета, беше се обадил предварително. Бяха уговорили час за срещата и той бе пристигнал навреме. Непростимо бе да го карат да чака толкова, особено след като ясно бе заявил, че трябва спешно да се срещне с брат Гейбриъл тази вечер.
— Още колко дълго смятате, че ще чакам?
Мистър Хенкок извърна глава от компютърния терминал, на който работеше, откакто бе пристигнал Ричи.
— Не зная. Да ви донеса ли нещо?
— Не, благодаря. — Раздразнено му напомни: — Тук съм по важен въпрос.
— Да. Вече ми казахте и предадох съобщението ви на брат Гейбриъл.
Това не бе нито извинение, нито обяснение защо е принуден да чака. След още петнайсет минути масивните позлатени врати се отвориха и брат Гейбриъл излезе от спалнята си.
Беше облечен с разкошен халат, какъвто Ричи не бе виждал дори в каталог. Беше от коприна. От краищата на колана, който опасваше стройната му талия, се спускаха дълги ресни.
— Добър вечер, шериф Ричи.
Раздразнението на шерифа изчезна. Той се изправи и смутено прокара пръсти по периферията на шапката си.
— Как сте, брат Гейбриъл?
— Чудесно, благодаря. Ще пийна бренди. Бихте ли искали едно?
— На работа съм.
— Разбира се. Нещо друго?
— Не, благодаря.
Брат Гейбриъл беше бос. Под халата се виждаха мускулестите му крака със златист загар и твърде гладки и нежни за мъж ходила. Ричи прикова поглед в тях, докато проповедникът без смущение прекоси стаята. Копринената тъкан почти не прикриваше тялото му. Ричи се опита да не обръща внимание на издутината под колана и стегнатия му ханш, които ясно се открояваха. Под халата бе съвсем гол, но тази нескромност накара Ричи да изпита по-скоро удивление, отколкото възмущение.