Тя сви рамене.
— Помните ли, мистър Хенкок?
— Олета.
— Олета? — повтори брат Гейбриъл и ехидно се засмя. — Селско име. Навява ми неприятни спомени от моята младост. Нищо чудно, че съм решил да го сменя с нещо по-подходящо. — Заигра се с една от тъмните къдрици на момичето и ласкаво придвижи пръсти надолу към гърдите й. — Представете си каква прекрасна гледка ще бъдат с бебето, което ще суче от тези гърди.
Ричи загуби ума и дума. Шапката му бе паднала на пода, но не я вдигна, защото дори не бе усетил. С надигащо се отвращение наблюдаваше как брат Гейбриъл милва момичето. Мери приемаше ласките му със сляпо покорство, без да се съпротиви или да прояви свян. Дори замърка като коте. Сякаш той и мистър Хенкок не бяха там. Не забелязваше никого от двамата, цялото й внимание бе погълнато от брат Гейбриъл.
— Естествено дългият престой на Мери има и отрицателни страни — нехайно отбеляза брат Гейбриъл. — Непросветените не биха разбрали смисъла на живота й тук. Биха я презрели. Кой от тях има представа как с живяла в комплекса? Когато я погледна, виждам съкровище, което трябва да бъде ценено и пазено. Но враговете на организацията биха я видели в коренно различна светлина. Биха я наричали с обидни имена и биха говорили ужасни неща за нея. След като е била тук толкова дълго, тя би се чувствала чужда навсякъде другаде. — Отмести поглед от наедрялата гръд на Мери към Ричи, който седеше срещу бюрото му. — Нима бихте искали това чудесно момиче да бъде хвърлено на вълците? Помислете по този въпрос следващия път, когато съвестта ви заговори и се почувствате длъжен да съдействате на ФБР. — Разпери пръсти върху корема на момичето и ласкаво го погали, без да откъсне очи от Ричи. — Казахте, че трябва да помислите за собствените си интереси. Уверявам ви, шериф Ричи, сам ще защитя своите.
Повдигна брадичката на Мери и страстно я целуна. Езикът й се плъзна между устните му. Малката й ръка се скри под предниците на халата му и енергично го погали.
Брат Гейбриъл се засмя, отмести ръката й и я целуна.
— Връщай се в леглото. Идвам след малко. Кажи „чао-чао“ на шериф Ричи и тръгвай.
Мери се измъкна от скута му.
— Чао-чао, шериф Ричи — машинално повтори тя. Обърна се и се отправи обратно към спалнята.
Ричи почувства гадене. Беше плувнал в студена, лепкава пот и ушите му бучаха. Изпитваше неописуемо отвращение, което бе принуден да таи в себе си. Но дори и да не успееше да го сдържи, мнението му очевидно нямаше значение за проповедника. Иначе едва ли би парадирал със сексуалната си връзка с момичето.
Брат Гейбриъл я проследи с поглед и въздъхна:
— Прекрасно дете. Толкова мило и послушно. И има страхотен талант за фелацио. — Енергично потърка длани. — Та за какво говорехме? А, да. Твърдоглавата Мелина Лойд. Повярвайте ми, шериф Ричи, няма от какво да се боите. Сега, докато разговаряме, проблемът се решава.
Колата се изкачи по възвишението, намали скоростта и се спусна надолу.
Декстър Лонгтрий бе нащрек. Мелина и Харт го бяха предупредили, че навярно предавателят ще доведе злодеите дотук. Явно опасенията им не бяха безпочвени. Почти никога след мръкване по този път не минаваше кола. Освен това кой би се спуснал по хълма с угасени фарове?
Армията бе изпратила Лонгтрий във Виетнам в началото на военните действия, когато все още не се говореше за сражения, а за нежелателни инциденти. Беше виждал битки и въпреки че ненавиждаше идеята за войната, се бе проявил като добър войник. Десет години по-късно се бе включил в друга борба — демонстрациите на Движението на американските индианци против федералното правителство. Много пъти бе арестуван и бе лежал в затвори заради участието си в протести, започнали като мирни, а завършили с насилие.
Сега почувства същия прилив на адреналин, както по време на битка в Югоизточна Азия или в залите на правителствените сгради. Не беше от страх. Той бе твърде стар, за да се бои от смъртта. Не жадуваше за нея, но ако се наложи, би я срещнал достойно. Смъртта бе само преход, а не край. Освен това, както бе казал на Мелина, не би оставил съдбата си в ръцете на някакви наемни убийци.
Сърцето му започна да бие учестено. Едва сега осъзна колко му бе липсвала тръпката на напрегнато очакване. Рядко старец като него имаше възможност да участва в сериозна битка. Дори ако е отличен стратег, обикновено му бе отредена ролята на съветник. Прекият сблъсък бе за по-младите и силните. Лонгтрий бе доволен да се озове отново на бойното поле. Може би противниците му разполагаха със съвременна техника и притежаваха инстинкти на професионални наемници.