Но той бе индианец. Понякога наистина бе от полза да мисли като такъв.
Колата забави, когато наближи портата му, но продължи.
— Добра тактика — промърмори той.
Спряха на около половин километър разстояние. Лонгтрий вече не виждаше колата им, но чу как шумът на двигателя затихна. Тази вечер нямаше вятър, който да го заглуши. Но дори и буря не би му попречила. Беше прекарал целия си живот тук. Познаваше звуците на нощта и безпогрешно ги различаваше.
Беше изключително търпелив и надарен с отлично нощно зрение, което безспорно бе предимство, когато лунната светлина е съвсем слаба. След минути забеляза движещи се сенки близо до портата. Съсредоточи се и успя да различи силуетите на двама мъже. Поколебаха се и леко приклекнали, се прокраднаха към сянката на къщата. Лонгтрий бе оставил всички лампи включени. На студената електрическа светлина, която струеше през прозорците на всекидневната, се виждаше, че телевизорът работи. До него достигаше приглушеният звук на лекарски сериал.
Но знаеше, че няма да се отправят към къщата. Поне не отначало, ако техниката им за засичане бе толкова съвършена, колкото подозираше Харт. Щяха да потърсят Мелина в бараката, на около двеста метра зад къщата.
Лонгтрий ги проследи с поглед от скривалището си, когато безшумно пропълзяха в сянката на една тръба до гредите на оградата за коне и продължиха по посока на бараката, където бе сложил предавателя. Предвидливо бе оставил вътре запален фенер, за да го открият в тъмнината.
Преминаха на десетина метра от него, не подозирайки, че е там, но той успя да ги огледа отблизо. Единият бе чернокож, а другият бял. Отговаряха на описанието. Когато се отдалечиха, Лонгтрий изпълзя от скривалището си зад купчина дърва за огрев и изтича след тях.
Често спираха и се ослушваха и им бяха нужни пет минути, за да изминат разстоянието от къщата до бараката. Останал без дъх, Лонгтрий стигна до мястото, което бе избрал по-рано за наблюдение. Но когато се облегна на един голям камък, се почувства по-жив от всякога. Вдиша дълбоко, без да издаде звук.
Видя как двамата мъже се притаиха до външните стени на бараката, пристъпиха покрай тях и застанаха от двете страни на вратата. Единият даде знак, партньорът му отвори с ритник и двамата се втурнаха вътре с насочени револвери.
Виковете на изненада и ругатните им отекнаха в тихата нощ. Бяха очаквали да открият в бараката Мелина и Кристофър Харт, а не купчини оборски тор, който Лонгтрий държеше там, преди да го откара за продан.
Тръгнаха обратно към вратата, сумтейки и тъпчейки нервно, за да изтупат полепналия по подметките си тор. Щом излязоха навън, зад гърба им скочиха двама мъже, които ги бяха причакали, залегнали на покрива.
Чернокожият успя да изстреля няколко куршума напосоки с полуавтоматичната си пушка, преди да бъде повален на земята от младеж, който издаде толкова пронизителен вик, че стресна дори Лонгтрий. Друг стреля веднъж към нощното небе и се нахвърли върху белия.
Момчетата се забавляваха.
След като обезоръжиха и двамата, изправиха ги на крака. Вързаха ръцете им зад гърба и ги побутнаха напред. От мрака долетя нож, който се заби на сантиметри от краката им и застрашително се разклати.
— Мамка му! — промърмори белият с треперещ глас.
— Млъкни! — нареди чернокожият.
Лонгтрий се показа иззад камъка и тежко пристъпи напред. Беше сложил традиционните си бойни пера. Само за шоу. За по-забавно. Когато стигна до тях, се убеди, че са успели да ги сплашат. Дори чернокожият бе престанал да упорства.
Лонгтрий дълго мълча. Накрая чернокожият процеди през зъби:
— Кой си ти, по дяволите, Джеронимо?
Единият от младежите го смушка в бъбреците е приклада на пушката си — не твърде силно, но достатъчно, за да го убеди, че няма да търпят неуважение.
Лонгтрий заговори на родния си език. Повтори изречението три пъти.
— Какво казва? — тревожно прошепна белият на партньора си. — Какво казва?
Лонгтрий погледна към изцапаните им обувки:
— Казах, че много сте загазили.
Повечето деца вече бяха в стаите си и спяха, но брат Гейбриъл обичаше да ги наобикаля, след като си легнат. Тази вечер бе решил да посети най-малките. След времето, което бе прекарал с Мери, и насладата от наедрялото й тяло бе в настроение за среща с бебетата.
Помещението бе стерилно като научна лаборатория, но бяха похарчени доста средства, за да бъде създадена уютна обстановка. Температурата и влажността постоянно се регулираха. Стените бяха украсени с ярки картини, илюстриращи детски стихчета. За креватчетата бяха закачени дрънкалки и други играчки. От скрити тонколони звучеше класическа музика. За умственото развитие на децата се грижеха специалисти, които знаеха кое е най-доброто за стимулиране на младия им разум и за способностите им за усвояване.