Мистър Хенкок се намръщи:
— Патрулната кола на шерифа все още е на паркинга.
— Но той си тръгна преди повече от час.
— Напуснал е кабинета ви, но не е минал покрай пазача във фоайето.
— Тогава къде е?
— Охраната проверява всички мъжки тоалетни.
— Тоалетните? — извика брат Гейбриъл с нарастващо раздразнение. — Не е необходим цял час, за да се изходи човек. Освен това във всяка от тях има камера. Един поглед е достатъчен, за да се разбере дали ползва тоалетна.
— Сигурен съм, че няма за какво да се безпокоите.
— Разбира се, че има — гневно възрази той. — Какво ви става, Хенкок?
— Казах само, че…
— Един въоръжен човек е в неизвестност.
Не се боеше от Ричи. Той бе страхливец, плужек. Никога досега не бе проявявал упорство. Нямаше капка гордост и бе доказал своята подкупност още когато бе приел сделката с брат Гейбриъл. Но бе избрал ужасно неудобен момент да изчезне — точно когато имаше важни задължения.
— Искам да бъде открит.
— Да, сър. — Хенкок махна на двама бодигардове да се приближат. — Само като предпазна мярка, наредих на тези хора да стоят край вас и да не ви изпускат от очи.
— Не е необходимо.
— Моля ви, брат Гейбриъл. За да бъда спокоен.
— Добре — съгласи се той с неохота.
Запъти се обратно към покоите си, придружен от двамата бодигардове. Обзе го ярост. Алвин Медфорд Конуей бе на път да постигне величие и да влезе в историята.
Името му щеше да бъде увековечено, без да е необходимо да става мъченик.
Личност с неговия ранг не биваше да се тревожи заради враждебно настроени слабоумници. Мелина Лойд или която и да било като нея не можеше да му съперничи. Дори детективите от отдел „Убийства“, федералните агенти и астронавтите бяха досадни нищожества в сравнение с него и значението му за бъдещето на човечеството.
Шериф Макс Ричи бе толкова низше звено в хранителната верига, че не си заслужаваше да му обръща внимание. Но бе успял да провали вечерта на брат Гейбриъл, което бе непростимо.
Трийсет и седма глава
Не бяха успели да стигнат в Ламиза, преди да се стъмни, но нямаше какво толкова да се види. Централната част представляваше няколко обществени сгради и магазини, наредени от двете страни на междущатската магистрала като дрехи на простор.
Чийф забеляза сред тях частна банка, поща, супермаркет и аптека, комбинирана с бръснарница. Дамите от Ламиза можеха да правят прическите и маникюра си в салона на Марта, която продаваше и домашни индиански пържени питки. Имаше един мотел, на чиято табела проблясваше червен неонов надпис, информиращ минаващите пътници за свободните места. Тази вечер на паркинга имаше само една кола.
Дворът на държавното начално училище и прогимназия заемаше около акър земя в покрайнините на града. Къщите в жилищната зона бяха безразборно разположени на малки групи.
— Яла ли си пържени питки, Мелина?
— Какво е това?
— Вкусни са. Което ми напомня колко съм гладен. — Без да я попита, спря до павилион за сандвичи. Постройката бе толкова тясна, че печката едва се побираше вътре, но предлагаше хамбургери, пилешко и „такос“. — От закуската на Лонгтрий не остана и помен.
Мелина кимна, но явно не мислеше за храна. Вниманието й бе съсредоточено върху планината, която се издигаше сред пустинята на запад от града. На върха й се намираше крайната им цел — Храмът.
Чийф се опита да разсее мрачните си предчувствия и попита Мелина какво предпочита за вечеря.
— Каквото и да е.
Скочи и се отправи към витрината. Не бе изненадан, че в павилиона работи само един човек. Касиерът, който прие поръчката му, запържи питките с парчета пилешко и картофите, нарязани на кръгчета, и ги подаде на Чийф под стъклото. Започнаха да се хранят в пикапа, откъдето се откриваше ясен изглед към планината.
— Кетчуп? Сол?
Подаде подправките на Мелина.
— Благодаря.
Чийф разби леда в чашата си със сламката и тя изскърца по пластмасовата капачка. Това му напомни за неприличен звук и го накара да се засмее.
— Какво има?
— Нищо. Просто ми е смешно.
— Смееш се, защото прозвуча като пърдене?
— Що за език, Мелина! Шокиран съм.
— Ти? Царят на цинизмите в НАСА?
Той се усмихна.
— Радвам се, че не си сухарка. Не упрекваш един мъж, че се държи по мъжки.
— По-скоро — по момчешки.
Усмивката му стана по-широка.
— Би било забавно да излезем заедно.
— Какво?
— На среща. Да вечеряме в ресторант.
Изведнъж и двамата осъзнаха колко абсурдно бе, че бяха изживели интимна близост, а не бяха имали истинска среща. Най-добре бе тази територия да остане непроучена.