— Съжалявам, госпожо, но…
— Ако веднага не го уведомите, че съм тук, утре ще загубите работата си. Би било ужасно неразумно от ваша страна, защото може да ви коства и мястото в новия световен ред. На ваше място бих предпочела да смутя съня му, отколкото да рискувам положението си тук и в новия свят.
Благата му усмивка почти изчезна. Влезе в кабината и тя видя как вдигна слушалката на телефона и каза нещо.
Изчака, приковал поглед в нея. Най-сетне нечий глас привлече вниманието му. Отново заговори в слушалката, след което вдигна глава и затвори. Със строг и властен тон каза:
— Трябва да оставите пикапа тук.
Нима брат Гейбриъл се страхуваше от коли с взривни устройства? Ако бе умен, би трябвало. Особено ако се разчуеше, че е саботирал клиники за стерилитет, подменяйки спермата на посочените донори със своя.
Беше стигнала до това заключение по пътя от дома на Лонгтрий до Ламиза. Докато изминаваха близо двестате километра разстояние, не бе престанала да мисли — и това бе единственият й разумен извод. Ужасяващ, но логичен.
Щом целта на брат Гейбриъл бе да създаде „нов световен ред“, не би искал физически непривлекателен, емоционално нестабилен човек като Дейл Гордън да е баща на бъдещите му поданици. Джем бе стерилен. Двамата, както несъмнено и мнозина други като тях, бяха манипулирани да повярват в изопачената му доктрина и всеотдайно се стараеха да допринесат за осъществяването й. Тези хора не бяха подстрекатели, а само изпълнители.
Егоманиакът бе брат Гейбриъл. Той се бе вживял в ролята на бог. Използваше избрани жени, за да сее свое потомство. Поне досега бе успявал. Но тази нощ пъкленият му замисъл щеше да бъде осуетен.
Тя слезе от пикапа.
— Оставете ключовете при мен.
Пусна ключодържателя в протегнатата ръка на пазача.
— Пеша ли трябва да измина останалата част от пътя?
— Ще ви откарат.
Изчака пред портала. Пазачът не я покани в кабината си, което не я изненада. Може би й бе сърдит, че се бе държала неучтиво. Изражението му бе навъсено.
Беше облякла якето на Чийф, но тук, на планинското било, бе още по-хладно, отколкото в града. Притисна ръце към гърдите си, докато чакаше транспорта. Зъбите й затракаха, но не знаеше дали от студ или от страх. Уплахата й се засили, когато видя светлини на фарове да се приближават към портала от другата страна.
Електронните порти се отвориха. Но не излезе колата, която трябваше да я откара до комплекса.
— Отдръпнете се, ако обичате, госпожо! — нареди пазачът.
Веднага щом застана встрани от пътя, излязоха три туристически автобуса, които поеха надолу по планинското шосе. Нямаха отличителни надписи. Стъклата им бяха затъмнени. Невъзможно бе да се види какво превозват, но й се стори странно, че напускат комплекса в този нощен час.
— Какви са тези автобуси? Къде отиват?
Вместо да отговори на въпроса й, пазачът посочи към портала и каза:
— Тази кола пристигна за вас.
Не беше я видяла, защото вниманието й бе привлечено от автобусите. Очакваше я е отворена задна врата.
Отправи се към нея. В този миг през отворената врата се показа някой.
— Мис Лойд? Качете се, ако обичате.
Тонът му не бе нито любезен, нито враждебен, а равнодушен. Докато сядаше до него, мислено се упрекна за лудостта си доброволно да влезе в устата на лъва.
— Аз съм мистър Хенкок, личният помощник на брат Гейбриъл.
Отпред седяха двама бодигардове. Шофьорът обърна и пое нагоре по криволичещо шосе сред гора от трепетлики и иглолистни дървета. По пътя никой не проговори. За нея бе по-добре, че не се налага да води разговор, защото знаеше, че гласът й ще издаде страх. Видът на мистър Хенкок не бе особено зловещ. Карамфилът на ревера му изглеждаше просто добавка към елегантния костюм. Но инстинктивно изпита недоверие към него. Би се чувствала като на тръни, ако той стои зад гърба й.
Комплексът безспорно бе внушителен. Всички сгради бяха грижливо поддържани, с впечатляваща архитектура, изключителни във всяко отношение. Спряха пред главното здание. Бодигардът, който седеше пред нея, скочи от колата, отвори вратата й и й подаде ръка. Тя не я пое, а слезе сама.
— Насам.
Последва Хенкок по няколко ниски стъпала и се озоваха пред стена от стъкло, през която се виждаше мраморното фоайе.
— Паролата, ако обичате.
— Рогът на Гавраил — каза Хенкок. Електронната врата веднага се отключи. Той отвори и я покани да влезе.
— Имате парола?
— Невинаги. Само когато е необходимо. При извънредни обстоятелства, ако не произнеса кодовата дума, която съм дал, не биха ни допуснали в сградата.
— Смятате, че тази нощ е необходима кодова дума?