— Е, добър апетит!
— И на теб.
Чийф леко я побутна напред. Продължиха навътре в ресторанта и застанаха на опашката от клиенти, чакащи да дадат поръчката си.
— Твой приятел ли е? — попита той. — И как те нарече?
— Явно ме взе за сестра ми Джилиън. Често се случва. Този път беше по-лесно да се престоря, че го познавам, отколкото да обясня, че не съм Джилиън.
— Толкова ли си приличате?
— Еднояйчни близначки сме.
На лицето му се изписа удивление:
— Сигурно се шегуваш.
— Не. Имам сестра — близначка.
Обходи е поглед косите и лицето й и за миг се спря на устните. Страните й пламнаха, щом долови нескритото му възхищение. Когато очите му отново срещнаха нейните, Чийф промълви:
— Как е възможно да има две жени с този забележителен сив цвят на очите?
Тя се усмихна и попита:
— Това завоалиран комплимент ли е?
— О, да. И за да не остане и следа от съмнение относно смисъла, който влагам, ще бъда напълно откровен с вас, мис Лойд: вие сте много привлекателна жена.
— Благодаря, полковник Харт.
— Трудно ми е да повярвам, че… Джилиън? — Тя кимна. — Че е привлекателна колкото теб.
Останаха, загледани един в друг, сякаш потънали в забрава, докато жената, която приемаше поръчките, ги поздрави:
— Здравейте, приятели! Какво желаете тази вечер? Чийф внезапно се опомни. Леко се покашля.
— Какво предпочиташ, Мелина?
— Значи съм поканена на вечеря?
— Мисля, че се подразбира.
— Тогава — каквото и да е. Ще ми хареса.
Докато Чийф даваше поръчката, тя хвърли поглед назад към вратата, през която бяха влезли. Мъжът, който се бе представил с името Дейл Гордън, вече не бе там. Но остави у нея странно чувство — като че ли бе минала през паяжина или нечий смразяващ дъх бе докоснал тила й.
Но когато Чийф отключи вратата на апартамента си в „Меншън“ и я покани да влезе, вече не помнеше за случката.
— Радвам се, че предложи това, защото току-що осъзнах, че умирам от глад. И аз не хапнах много от вечерята. — Без да се смущава, свали обувките си, обиколи хола и светна лампите. — Ухае приятно.
Решиха да вечерят на ниската масичка. Мелина разопакова храната и я раздели, а той наля по едно питие от бюфета, който бе зареден преди пристигането му с любимата му марка бърбън.
— Огнена вода?
— С лед, ако обичаш.
Върна се до масичката с по чаша уиски във всяка ръка. Подаде й едната и седна на пода срещу нея. Вдигна тост:
— За излишните килограми и високия холестерол! Тя докосна чашата му със своята и отпи глътка.
— Хм. И за доброто уиски!
Започнаха да се хранят и след няколко мига се засмяха на вълчия си апетит. Отделяха хрупкавите черупки и загребваха с пръсти плънката от сирене, маруля и месо с пикантни подправки.
— Човек би помислил, че не съм ял от месец — отбеляза Чийф. — Или че току-що съм се завърнал от мисия. Веднага, щом сляза от совалката, преяждам с истинска храна.
— Не ти ли харесва космическата кухня?
— Добра е, но… нали разбираш…
Вниманието й бе погълнато от думите му и едва когато замълча, осъзна, че неусетно е започнала лакомо да облизва показалеца си. Там бе съсредоточен погледът му. За това мислеше, а не за храната на астронавтите в космическата совалка.
Усети, че страните й пламват и смутено отпусна ръка в скута си.
— Порязах се… — запелтечи тя — на опаковката… Мисля, че… сол… или нещо друго…
Замълча, защото осъзна, че не я слуша. Следеше движенията на устните й, но не обръщаше внимание на думите, а в интерес на истината — и тя. Наблюдаваше очите му, приковали поглед в лицето й, и почувства слабост в корема, въпреки погълнатото количество храна.
Най-сетне погледите им отново се срещнаха.
— За какво говорехме?
Докато вървеше към колата си, Дейл Гордън хвърли неразопакованата порция в контейнер за смет, защото бе твърде разстроен, за да яде.
Чувстваше гадене и едва успя да се добере до колата и да се отпусне на шофьорската седалка. Скръсти ръце върху волана, опря потно чело на тях и вдъхна дълбоко през устата, за да разсее гаденето. От очите му бликнаха сълзи и потекоха по свитите му юмруци.
Плувна в студена пот. Нощта бе топла, но не това бе причината. Тениската му вече бе пропита с влага, когато Джилиън Лойд и високият красавец излязоха от ресторанта с поръчката си. Бъбреха и се смееха, докато се качиха в лексуса, който тя подкара.
Дейл Гордън реши да ги проследи и припряно завъртя ключа. Бързо стигнаха до шикозния хотел. Беше чувал за него, но никога не бе идвал. Дърветата в градината отпред бяха отрупани със светещи крушки, сякаш бе Коледа. Водата в спираловидния шадраван се плискаше и проблясваше.