Коленичи гол пред подобието на олтар. Капачките му изпукаха като орехови черупки, когато се стовари на голия бетонен под. Дейл Гордън не чу звука и не обърна внимание на съпътстващата го болка. Страданието му бе емоционално, духовно, но истинско. Сякаш демоните на ада бяха влезли в тялото му и се опитваха да разкъсат всички органи.
Бе изчакал в колата си, докато лексусът потегли от алеята пред хотела. Джилиън Лойд бе сама в колата. Отиваше си у дома. След като с часове бе развратничила е високия мургав мъж, който приличаше на индианец въпреки ярките си сини очи.
Дейл Гордън не се интересуваше от него. Дори не искаше да узнае името му. Все едно му бе кой е. Единственото, което имаше значение за него, бе случилото се между този мъж и Джилиън. Дейл нямаше сексуален опит, но знаеше какво правят един мъж и една жена, когато се усамотят заедно. Беше виждал снимки и бе гледал филми.
Всеки път, когато си представи съблазнителните движения на Джилиън и как стройните й крака притискат тялото на мъжа, докато я обладава като животно, отново заридаваше неудържимо.
Захленчи и проля сълзи, докато изричаше молитвите си пред олтара. Слабото му тяло се тресеше така силно, че костите му почти затракаха под кожата. Разкая се и помоли за опрощение, защото провалът не бе само на Джилиън, а и негов. Беше се провалил. Чувстваше се жалък.
Но изповедта и молитвите не бяха достатъчни. Трябваше да бъде наказан за своята некадърност.
Вдигна покривката с ресни от скрина, който използваше за олтар, и отвори едното от трите чекмеджета. Вътре имаше камшик с няколко широки ремъка. Хвана здраво дръжката със запотената си десница, прошепна още една кратка молитва, вдигна камшика над рамото си и го стовари върху гърба си. Продължи да нанася удари, докато по гръбнака му потече кръв и закапа на пода.
Припадна.
След малко се раздвижи на окървавения под, сви се на кълбо и затрепери. Положи усилие да се изправи и залитайки, се отправи към банята, която бе отделена от стаята само с изтъркана завеса. Взе студен душ. После, докато чакаше кожата му да изсъхне, взе кърпа и опита да изтрие кръвта пред олтара.
Бе размазана по пода. Доста трябваше да се потруди. Но червените ивици, които оставаха след кърпата, му напомниха за кръвта, изтекла от тялото на разпнатия Исус. Знаеше, че е прекалено да се сравнява с най-възхвалявания пророк и мъченик, но това му донесе утеха.
Самобичуването бе само първата част от неговото наказание. Трябваше да се изповяда на брат Гейбриъл. Щеше да бъде унизително, но бе длъжен да признае пред него, че той, Дейл Гордън, е предал доверието му и се е провалил в мисията си.
С насълзени очи се дотътри до телефона. Стисна слушалката в бледата си ръка, ужасен от това, което се налагаше да стори. Беше твърде късно. Може би бе по-добре да почака до сутринта.
Не, часът нямаше значение. Работата на брат Гейбриъл никога не свършваше. Беше неуморен. Телефоните в храма не преставаха да звънят през цялото денонощие. Освен това брат Гейбриъл бе заповядал незабавно да му се съобщават добрите новини. Същото се отнасяше и за лошите.
Дейл Гордън знаеше номера наизуст. Тази сутрин му бе позвънил. Поводът бе радостен. Беше се обадил, за да докладва, че поверената му мисия е изпълнена. Толкова горд се чувстваше!
А сега… това.
Сърцето му едва не изскочи, докато слушаше съскащия сигнал „свободно“. След петото набиране в храма на планинския връх, далеч от мизерното жилище на Дейл Гордън, някой вдигна слушалката:
— Мир и любов. С какво мога да помогна?
Пета глава
Очертаваше се мрачен, потискащ ден. Беше хладно, както обикновено през този сезон, но влажността бе висока. Дейл Гордън отново бе плувнал в пот. Солените капки, които се стичаха по изранения му гръб, причиняваха парене, но не обръщаше внимание на това.
Невъзмутимо крачеше по тротоара — като воин, какъвто беше наистина. Добър и послушен воин, съсредоточен върху мисията си, а не върху обстоятелствата, които биха му попречили да я изпълни. Учестеното му дишане бе единственият звук сред царящата около него тишина. Не го чуваше.
Не се виждаше никаква светлина. Луната приличаше на сребърна монета, закачена над хоризонта на запад. Изгревът щеше да настъпи след час. Но дори в сумрака Дейл Гордън пристъпваше уверено. Въпреки че никога не бе идвал тук, знаеше пътя.
Приписа решителната си крачка на Божите напътствия. Брат Гейбриъл го бе уверил, че пътят му ще бъде верен и сигурен и както винаги, бе прав. Той бе способен на чудеса. Сътворяваше ги и когато се намираше далеч — със силата на съзнанието си. Дори бе накарал съседските кучета да кротуват. Нито едно не се бе разлаяло.