Дейл Гордън бе надарен с остро обоняние и преди да влезе през вратата в дъното, разбра, че ще я открие там. Долови мириса на шампоана й. Уханието на кожата й, затоплена от съня, бе като сладостен вкус в устата му.
Стаята бе тъмна, но очите му така бяха свикнали с полумрака, че я видя ясно. Или Провидението, което му бе помогнало да стигне толкова далеч, го бе дарило и с нощно зрение.
Сърцето му щеше да изскочи, но не от страх или тревога, а от вълнение. От тръпката да бъде толкова близо до нея. Една от богоизбраните. Поне така бе мислил за нея, докато…
Не искаше да мисли за това сега, защото би се разгневил. Ако си спомни за високия мъж, който я притискаше и милваше, осквернявайки тялото й, отново щеше да му прилошее. Ако си представеше как тя го прегръща, стене от наслада и отвръща на греховния му допир, може би наистина щеше да повърне.
Джилиън спеше по корем, извърнала глава странично на възглавницата. Виждаше се едната й буза, едното око и едното й нежно ухо. Дишаше почти безшумно, но свежият й дъх достигна до него. Тъмните й коси бяха разпилени по възглавницата, разпуснати и копринено гладки.
Забеляза на пода до леглото й леко памучно облекло от две части. Наведе се и ги вдигна. Пижамата й. Късото горнище беше без ръкави, е копчета отпред. Погали меката тъкан, която бе покривала гърдите й. Доближи го до лицето си и вдъхна дълбоко. Отново бе замаян при мисълта как памучната материя се бе докосвала до голата й кожа, подчертавайки формата на гърдите й. Навярно зърната им бяха изпъквали под нея. Зърната, от които щеше да суче бебето.
Но сега нямаше да има бебе.
С тъга остави горнището на леглото до краката й. Но задържа шортите и леко ги притисна между дланите си. Макар и да знаеше, че не са запазили топлината на тялото й в хладната стая, си представи, че тъканта все още е затоплена. Топла и влажна от женствеността й. Обърна ги наопаки, разгъна ги между бедрата си и ги отърка в тялото си.
Дори през дрехите почувства възбуда. Беше рядко усещане за Дейл Гордън. След случката във физкултурния салон в прогимназията, когато другите момчета го бяха съблекли гол и му се бяха подиграли за малкия му пенис, ненавиждаше ужасното нещо в слабините си. Неприятно му бе да го докосва дори когато уринира и когато се мие в банята.
Една сутрин едва не обезумя от ужас, когато осъзна, че тялото му го е предало в съня му. По чаршафите му имаше петна… също както на сутринта, когато майка му бе разкрила греха, който извършва нощем в леглото си. Беше го накарала да се бичува до кръв, за да се пречисти от греховните помисли и дела.
Брат Гейбриъл мислеше като майка му.
Плътските удоволствия бяха грешни. Трябваше да остане непорочен, защото изкушенията на плътта бяха проклятие за духовния човек. Така казваше брат Гейбриъл и сега Дейл Гордън осъзнаваше по-ясно от всякога колко с прав. Защото ако не внимава, насладата, която изпитваше, щеше да го завладее, да замъгли разсъдъка му и да изложи мисията му на риск.
Но му бе приятно да търка пижамата на Джилиън Лойд в слабините си. Беше така опияняващо, че не можеше да спре. Неволно издаде тих стон на животинско блаженство и дълбок срам.
Това я събуди.
Очите й се отвориха, но в първия миг не помръдна. Сякаш се опита да си спомни къде се намира и установи какво я е събудило. След това, явно усетила присъствието му, бързо се обърна по гръб.
Изпищя.
Но викът й бе тих. Едва доловим. Сякаш някой бе притиснал гърлото й, преди да го издаде, и най-силният тон бе заглъхнал.
— Здравей, Джилиън.
Тя попита задъхано:
— Какво правиш тук?
Този път го позна! Значи помнеше лицето му.
Обзе го задоволство от увереността, че неговото лице е последното, което вижда.
Шеста глава
— Мис Мелина Лойд?
Изтръгната от дълбок сън, бе отметнала завивките и грабнала халата си и залитайки, слепешком се бе придвижила до входната врата само за да спре настойчивия звън.
Беше сънена и замаяна и й бяха нужни няколко секунди, за да осъзнае, че не е заспала отново, а наяве пред нея стоят двама униформени полицаи от Далаския участък. Със замъгленото си периферно зрение забеляза патрулната кола, паркирана на алеята.
— Мис Лойд?
Отмести кичур коса от лицето си.
— Да. Извинете, бях… С какво мога да ви помогна?
— Аз съм полицай Луис, а това е полицай Колтрейн.
— Случило ли се е нещо?
— Може ли да влезем?
В този миг напълно се разсъни. Защото полицаите не биха безпокоили някого толкова рано сутрин, за да му продадат билет за своя благотворителен бал. Ако къщата гореше или банда смахнати снайперисти бяха обсадили махалата, или се разиграваше каквато и да е опасна ситуация, светлините на колата им щяха да примигват, а техни колеги — да крещят инструкции.