— Нека някой опита да ме спре.
Стигнаха от дома на Мелина до къщата на Джилиън точно за единайсет минути. Бяха го засекли. Но по това време на деня, особено около училищата, движението бе натоварено. Мълчаливият Колтрейн караше по-бавно от ограничението на скоростта и краткото разстояние й се стори тройно по-дълго, отколкото обикновено.
Луис, който седеше отпред, няколко пъти попита:
— Добре ли сте, мис Лойд?
Тя не проговори. Разбира се, че не бе добре. Защо да го заблуждава, че всичко е наред? Единствената причина да не рита и крещи като обезумяла бе, че нямаше достатъчно сили, за да изпадне в истерия. Беше така вцепенена от шока, че дори не зарида. Не бе в състояние да стори друго, освен да се взира с празен поглед през прозореца на колата, опитвайки се да осмисли това, което бе чула. Не можеше да го проумее. Невъзможно бе да се е случило наистина.
За всички други хора започваше обикновен делничен ден. Майките водеха децата си на училище. Двойките се разделяха с целувка, преди да тръгнат за работа. Пенсионерите четяха сутрешни вестници или гледаха новините по телевизията.
Всички, освен нея се залавяха с ежедневните си занимания, спокойни и безразлични. Изпита негодувание, че нямат представа за личната й трагедия. В живота й току-що бе настъпил потресаващ обрат. Отсега нататък нищо нямаше да бъде същото. Загубата на нейната сестра — близначка бе безвъзвратна. Нима никой не разбираше това? Струваше й се ужасно несправедливо останалият свят да не спре хода си поне за малко, за да отбележи този трагичен, съдбовен епизод.
Освен гняв към хората, за които бе нормален ден, изпитваше и завист към тях за безгрижието им. Отчаяно й се искаше да завърти стрелките назад към времето, когато драмата на деня бе претоварен график, счупен нокът или бримка на чорапогащника. Копнееше да се върне във вчерашния ден, нощта или час по-рано, когато спеше спокойно, в блажено неведение за трагедията, която щеше да я сполети.
Но отново бе потънала в безполезно бленуване. А всичко това бе действителност. Осъзна го още по-ясно, когато свиха в пресечката, където бе станало убийството. На улицата имаше няколко служебни автомобила, паркирани така, че блокираха движението. Жълтата полицейска лента бе опъната по целия периметър на къщата с изящни бели прозорци и лъскава черна врата. Униформени мъже и жени изпълняваха задачите си или се суетяха, давайки си вид, че вършат нещо важно. На тротоара от двете страни на улицата се бяха събрали съседи, които разговаряха на групи. Полицаите вече разпитваха някои от тях.
— Досега не са открити свидетели — осведоми я Луис, когато проследи погледа й.
Поради задръстването на улицата патрулната кола едва пълзеше и накрая Колтрейн спря.
— Не можете ли да включите сирената? — нетърпеливо попита тя.
— Съжалявам, мис Лойд. Около всяко местопрестъпление се събира тълпа зяпачи.
Когато пред тях профуча хлапе е велосипед и направи кръгче, търпението й се изчерпа.
— О, за бога! — извика тя. — Пуснете ме да сляза.
Явно Луис бе усетил, че губи самообладание. Даде знак на Колтрейн да доближи колата до бордюра колкото е възможно. Веднага щом слезе и отвори задната врата, тя скочи, блъсна го и се затича към къщата, без да обръща внимание на любопитните погледи.
Когато се провря под лентата, няколко полицаи се втурнаха към нея и й изкрещяха да спре. Без да мисли, ускори крачката си през градината. Влезе в преддверието. Трима полицаи препречиха пътя й по-нататък.
— Трябва да я видя… Пуснете ме!
Луис дотича запъхтян:
— Това е сестрата на жертвата.
— Близначка! — поправи го тя и собственият й глас отекна в ушите й като истеричен писък. — Искам да я видя. Моля ви, пуснете ме. Трябва да я видя.
— Откажете се, мис Лойд. Не сега. — Приближи се мъж в цивилно облекло и й показа значката си. — Сержант Лоусън, отдел „Убийства“.
— Пуснете ме да вляза. Моля ви.
— Разбирам, че чувствате нужда да я видите с очите си, мис Лойд, повярвайте ми.
— Тогава позволете ми.
Детективът решително поклати глава, но продължи със спокоен тон:
— Специалният екип събира доказателства. Колкото по-малко хора влизат там — кимна към дъното на коридора, където бе спалнята, — толкова по-малко следи ще бъдат заличени и шансът ни да открием следи, които биха ни насочили към извършителя, ще бъде по-голям. Искате да узнаете кой е убил Джилиън, нали? И защо?
Тактиката на детектива несъмнено бе заучена от психологическия наръчник. Явно доста пъти бе разговарял е близките на жертви на тежки престъпления. Все пак спокойното му държане й помогна да се овладее. Престана да се съпротивлява на полицаите, които я държаха.