— Искам да я видя — повтори тя.
След дълго колебание Лоусън с неохота се съгласи. Застана близо до нея, когато пристъпи към количката. Всички се събраха на входа. Лоусън кимна на помощника, който я буташе, и той отвори ципа достатъчно, за да се види лицето.
Беше така застинало и бледо, сякаш бе отлято от восък. Поразително приличаше на нейното лице, но върху бялата кожа се забелязваха няколко кафеникави петънца. За миг я озадачиха, но изведнъж осъзна, че са засъхнали пръски кръв.
Реалността я връхлетя с цялата си сила. Почувства, че едва се държи на краката си.
— Ще повърна.
Седма глава
— Мис Лойд? — Една от полицайките тихо почука на вратата на банята. — Добре ли сте?
„Дали съм добре? Не, по дяволите, разбира се, че не съм.“ Но не изрече саркастичните си мисли на глас. Полицайката имаше добри намерения.
— Да — отвърна тя. — Ще изляза след малко. Най-сетне се бе отървала от мъчителното гадене и сега чувстваше само празнота, емоционална и физическа. Наплиска лицето и шията си със студена вода, изплакна уста и изми ръцете си. Изглеждаше ужасно, но не й хрумна причина това да има някакво значение.
Когато отвори вратата, жената й се усмихна приятелски.
— Мога ли да ви помогна с нещо?
— Да, трябва да говоря с детектив Лоусън.
Полицайката я придружи обратно до всекидневната, където детективът бе застанал на колене до единия прозорец. Друг полицай обясняваше, че отвън са открити стъпки.
— Ще снемем отпечатъци. Вече са направени отливки от следите вън. Ще вземем и проби от почвата.
— А чашата в кухнята?
— Вече е опакована.
Лоусън кимна и се изправи, придържайки едното си коляно. Навярно страдаше от артрит. Полицайката привлече вниманието му.
— Мис Лойд желае да разговаря с вас.
— Разбира се.
Когато се приближи, тя се подготви за спора, който неизбежно щеше да последва.
— Искам да вляза в спалнята.
Той поклати глава:
— Не бих ви посъветвал.
— Споменахте за доказателства, които сочат, че Джилиън е била набелязана. Ако видя това, за което говорите, може би ще успея да хвърля светлина по въпроса.
— Ще получим снимки.
— Защо да ги чакаме?
— Гледката не е приятна.
— А аз не съм крехко цвете. Зная, че ще бъде ужасно. Видях засъхнала кръв по лицето й. Казахте, че е прободена много пъти. Зная какво да очаквам.
— Не напълно. — Лоусън сведе глава за няколко секунди, след което отново виновно срещна погледа й. — Не споменах за това по-рано, защото вече понесохте достатъчно.
Какво ли бе премълчал? Нима положението можеше да се окаже още по-тежко? Прониза го с поглед, безмълвно молейки да не крие нищо от нея.
— По стените на спалнята има надписи.
— Надписи?
— Явно убиецът… съдейки по стъпките, които открихме под прозореца, предполагаме… е мъж. Изглежда, потопил е края на някаква кърпа в кръвта на сестра ви и е изписал… обидни думи по стените.
Стомахът й се разбунтува, но бе твърдо решена да види най-ужасното. Иначе години наред въображението й щеше да се опитва да пресъздаде сцената. Искаше да я види такава, каквато е, а не образ, изграден в съзнанието й. Трябваше да се сблъска с реалността, вместо да живее с догадки. Да превъзмогне гледката и както се надяваше — да я скъта дълбоко в сърцето и подсъзнанието си. Ако сега не преодолее ужаса, никога нямаше да се отърси от него. Страховитата неизвестност щеше да остане с нея завинаги, да я преследва до края на живота й.
— Трябва да видя къде и как е умряла сестра ми, детектив Лоусън.
Техническият екип бе приключил работата си. Бяха натоварили оборудването в микробус и потеглили, след като официално бяха преотстъпили стаята за оглед на отдел „Убийства“. Лоусън решаваше кого да пусне вътре.
Опитният детектив я погледна право в очите и съсредоточеният й поглед явно го убеди в решимостта й. Въздъхна с примирение, сякаш предварително е знаел, че ще загуби спора.
Даде й знак да го последва до дъното на коридора и спря до вратата да я изчака. Тя прекрачи прага, подготвена за най-страшното.
Почти успя да си внуши, че всичко това не се случва с нея и спокойно да разгледа стаята. Никога до този момент не бе имала преживяване, сравнимо с днешното. Жестокостта бе толкова чудовищна, че не можа да я съпостави с нищо, видяно досега.
Шокът завладя тялото й, сякаш внезапно се бе гмурнала в ледена вода. Гледката бе невъобразима и съзнанието й издигна защитна стена, отказвайки да я приеме. Не изпита болка. Като че ли изведнъж бе загубила способността си да чувства. Щом зърна смъртното легло на сестра си, сетивата й застинаха. Благодарение единствено на това успя да запази разсъдъка си.