След снимките чаршафите бяха свалени от леглото, опаковани като веществено доказателство и изпратени в криминалната лаборатория. Но в средата на матрака имаше петно от кръв, което все още не бе напълно съсирено.
Остана неподвижна, с ужасен поглед, прикован в него.
— Предполагаме, че е стоял там, където сте сега — каза Лоусън. — На пода има кал, която навярно е пренесъл отвън. Може би е спяла.
— Дано — едва промълви тя.
— Беше открита, легнала по гръб. Гола. Нормално ли е? Така ли спеше обикновено?
— Мисля, че да. Невинаги.
— Намерихме горнище на пижама на леглото, но долнището липсва.
Погледна го, очаквайки по-подробно обяснение, но той извърна глава.
— По ръцете й няма рани. Навярно не се е съпротивлявала. Изглежда, станало е бързо. Ако това ви носи някаква утеха.
Отмести поглед от леглото към нощното шкафче. Беше посипано с прах за снемане на отпечатъци. По рубините на медальона бе останала утайка, която замъгляваше блясъка им. Обърна се към Лоусън с безмълвен въпрос.
— Да, можете да го вземете — каза той.
Стисна медальона в шепата си.
Надписите по стените привлякоха вниманието й. Буквите бяха огромни, печатни и добре оформени, освен онези, от които се стичаха тънки струи кръв. Убиецът се бе чувствал достатъчно спокоен, за да изпише старателно посланието си.
Разгонена кучка. Уличница. Кобила за кръстоски.
Проследи с поглед думите, питайки се как е възможно да съществува толкова болно съзнание. Бе поразена от несдържания гняв и безнадеждната лудост, от която е била породена тази дълбока ненавист.
Препрочете ги още веднъж. Този път се съсредоточи върху значението им.
Сърцето й замря, когато изведнъж разгада смисъла. Прозрението бе внезапно, като ослепителна светкавица. Дори закри очи, отдръпна се назад и извика:
— Господи! Боже мой!
Обърна се и се втурна към вратата, но Лоусън препречи пътя й.
— Мис Лойд? Какво има?
— Боже мой! — изкрещя тя. — Трябваше да бъда аз!
Опита да се отскубне от ръцете му и залитайки, прекрачи прага, но той бе много по-силен и не я пусна. Принуди я да се върне в стаята и я притисна до стената. Тя затвори очи, но не можа да сдържи сълзите. Прехапа устни, за да потисне писъка, който се надигна в гърлото й.
Лоусън обхвана раменете й и леко я разтърси.
— Кажете ми. Какво означават надписите?
До входната врата настъпи раздвижване.
— Пуснете ме да вляза. Бях повикан. Какво се е случило? Какво става?
Джем Хенингс се опита да си проправи път сред барикадата от униформени полицаи.
— Вие ли сте Хенингс? — изръмжа Лоусън.
— Кой сте вие, по дяволите?
Другите полицаи изпълниха мълчаливата команда на детектива да се отдръпнат и сторят път на Джем Хенингс. Стигна до Лоусън, който му показа значката си.
— Полицейски участък на Далас.
Явно озадачен, Джем посегна към Мелина и хвана ръката й.
— За бога, Джилиън, бледа си като призрак. Добре ли си? Какво става, по дяволите?
Преди тя да успее да отвърне, Лоусън каза:
— Джилиън беше откарана с линейка.
— С лин… Защо? — Джем извърна глава към нея. — Мелина? Какво има? Какво се е случило е Джилиън? — Никой от двамата не отвърна. Когато отново заговори, гласът му прозвуча като писък: — Ще ми обясни ли някой какво става, за бога?
— Съжалявам, че трябва да ви го съобщя, мистър Хенингс. — Джем се обърна към детектива. — Джилиън е мъртва. Тази сутрин бе намерена, убита в леглото си.
Той отвори уста, но не издаде звук. Залитна, неволно направи крачка-две назад и зяпна от изумление. Погледна другите полицаи, все още струпани до вратата, сякаш се надяваше да отрекат потресаващата новина.
Най-сетне успя задъхано да промълви:
— Това е невъзможно.
Изглежда, прие печалните им изражения като потвърждение. Закри уста за няколко секунди и плъзна ръка надолу по брадичката си.
— Искате ли да седнете, мистър Хенингс?
Той поклати глава.
— Казахте, че… че е убита?
Бегло огледа стаята и преди някой от двамата да реагира, се втурна към вратата.
— Почакайте!
— Джем!
Протегнаха ръце, но не можаха да го спрат. Изведнъж застина, преди да прекрачи прага.
— Господи! — простена той. — О, не. — Притисна главата си с две ръце.
— Джем, съжалявам.
— Мелина?… Какво?…
Тя се промъкна зад него и сложи ръце на раменете му:
— Ела, Джем. Да поседим заедно. Сега имаме нужда един от друг.
Мъчително бе да слуша риданията му. Необходимо бе известно усилие, но успя да го накара да се обърне. Хванати под ръка, залитайки, те се придвижиха до всекидневната и седнаха един до друг на дивана. Той потърси ръката й, притисна я и целуна кокалчетата й.