— Не.
Адвокатът упорито се взира в Чийф няколко мига, след което се отпусна на стола си с явно облекчение.
— Чудесно. Сега чуйте основните правила: не казвайте нищо, без да са ви попитали. Абсолютно нищо. Бъдете пестелив на думи. Не предоставяйте подробности. Не споделяйте нищо, което няма връзка с убийството на тази жена. Разбрахте ли?
— Да.
Бърчмън се отправи към вратата, но спря, преди да даде знак на другите да влязат.
— Просто проявявам любопитство. Когато влязохте тук, разбрахте ли, че жената, с която сте се запознали, не е Мелина Лойд?
Чийф поклати глава.
— Толкова удивителна ли е приликата помежду им?
— Не можете да си представите.
— Мелина, ще седнете ли?
Лоусън подържа стола й и тя безмълвно благодари. Когато всички се настаниха, детективът се обърна към Кристофър Харт.
— Вие не сте заподозрян, полковник Харт. — Замълча в очакване на някаква реакция. За негова изненада, Чийф остана спокоен и Лоусън добави: — Носите доста по-голям номер обувки от човека, оставил следи под прозореца на жертвата.
Кристофър Харт стисна зъби. Въпреки че седеше далеч от него, тя забеляза раздразнението му от злобния намек на Лоусън, че стъпките са единственото, което го елиминира като заподозрян. Но бе твърде умен, за да се хване на въдицата.
След разговора на четири очи с адвоката си Харт се държеше различно. Беше по-сдържан. Освен това изглеждаше по-спокоен. По-рано сините му очи имаха тревожен израз и издаваха силни чувства. Сега бяха непроницаеми. Все така ярки, но студени.
— Всичко, което искаме от вас, полковник Харт — каза Лоусън, — е да ни разкажете за последните часове на Джилиън Лойд.
Чийф с неохота даде знак на детектива да продължи.
— Какво точно искате да знаете?
— Кога я видяхте за първи път?
Разказа им за запознанството си с нея, а след това за пресконференцията и банкета.
— Дори за миг не бих предположил, че Джилиън не е медиен ескорт, мис Лойд. — Погледна Мелина и каза: — Справи се като професионалистка.
— Сестра ми имаше много способности. Ако обичате, наричайте ме Мелина.
Той кимна и продължи разказа си за вечерта:
— След банкета тя ме откара обратно до хотела.
— Никъде ли не спряхте по пътя?
— Само на едно място. Помолих я да купим пакетирани „такос“. Тя уважи желанието ми и обясни, че е длъжна да изпълнява молбите и прищевките на клиентите си. Така ли е, Мелина?
— Да.
Джем заговори за първи път, откакто отново бяха влезли в стаята:
— За бога, не може ли да прескочите тази част? Искам по-скоро да стигнем до връзката е надписите по стената.
— Надписи?
Чийф погледна Лоусън, очаквайки обяснение. Детективът хвърли гневен поглед към Джем.
— Ако не възразявате, мистър Хенингс. — Напомни на Джем, че предупреждението за ареста все още е в сила и отново се обърна към Чийф: — Поръчали сте „такос“ за вкъщи?
— Да.
— Къде ги отнесохте?
— В стаята ми в „Меншън“.
— Джилиън е дошла с вас в стаята ви?
— Да — спокойно отвърна той. — Взехме две порции. Призна, че и тя е гладна. Хапнахме на ниската масичка в апартамента ми.
— Нямаше ли свободни маси в ресторанта?
Чийф не можа да сдържи раздразнението си:
— Исках да пийна нещо. В заведението не се продаваше алкохол. Пих бърбън, в случай че искате да знаете и това. Един.
— А Джилиън?
— Също.
— Колко дълго остана при вас?
— Вечеряхме. Не си спомням в колко часа си тръгна.
— Видял ли я е някой да излиза?
— Не зная. Не я изпратих. Може би трябваше.
Тя видя Бърчмън да му хвърля предупредителен поглед, но едва ли някой от другите го забеляза. Лоусън продължи да разпитва:
— Значи хапнахте. Изпихте по един бърбън. Какво друго правихте?
— Разговаряхме.
— Разговаряхте значи. — Лоусън смръщи вежди, сякаш напрегна ума си да визуализира сцената. — Там, до масичката?