— Бърчмън, аз провеждам този разпит, нали?
Чийф бе така вглъбен в себе си, че, изглежда, не чу последните реплики. Тя не откъсна поглед от него, докато напрягаше ума си, за да си спомни. Лицето му издаваше напрежение от усилието да извлече от паметта си забравени подробности. Умът му бе като компютър. Запаметяваше повече информация, отколкото доста хора биха могли да си представят — сложни технически и научни данни, които му трябваха, за да върши работата си. Необходимо бе само да се съсредоточи, за да извлече информацията, когато се нуждае от нея, сякаш извикваше записан файл на екрана на компютъра си.
— Дори след като чу името му, не мисля, че Джилиън направи връзка, докато не каза…
Лоусън и Бърчмън внезапно престанаха да спорят. И двамата замълчаха и наостриха слух.
— Какво беше, по дяволите? — Чийф присви очи и потърка с пръсти областта над носа си. — От… — Изведнъж очите му широко се отвориха. — Уотърс. Уотърс. Точно така.
— „Уотърс“!
Лоусън рязко отмести поглед към нея.
— Говори ли ви нещо, Мелина?
— Клиника „Уотърс“.
— Какво означава това?
— Господи! — промърмори Джем и стисна юмруци. — Знаех, че изкуственото оплождане не е добра идея. От самото начало бях против.
Тя го изгледа с гняв и недоверие, но не успя да каже нищо в отговор, защото Лоусън бе доловил вълнението й и побърза да повтори въпроса си.
— Клиника „Уотърс“ — обясни тя. — Специализирана в областта на стерилитета. Джилиън я е посетила вчера.
— В овулация — промълви Джем.
Лоусън бе изненадан:
— Джилиън с била пациентка?
— Да.
— За какво?
— Мисля, че важното в случая, детектив Лоусън, е, че онзи странен тип я познава оттам.
Лоусън прие забележката и прибра ужасяващите снимки в картонената папка.
— Всички сте свободни.
— Какво ще предприемете? — попита тя.
— Ще проверя в клиниката дали там работи такъв чешит. Ще ви се обадя, когато узная нещо. Харт — продължи детективът, — бих искал да останете в града, докато изясним случая.
— Нямате право да искате от клиента ми да отложи личните си планове, докато приключи разследването ви — възрази Бърчмън. — Може би ще отнеме месеци.
Когато се отправиха към вратата, Лоусън спря и се обърна към астронавта:
— Бърчмън е прав в това отношение. Не мога да ви принудя да останете. Но мисля, че сам бихте пожелали. Не защото е ваш граждански дълг да съдействате за залавянето на един убиец на жени, нито пък защото ни осигурихте най-ценната нишка, по която да тръгнем, и мисля, че ще се наложи да идентифицирате мистериозния тип. Предполагам, че като почтен човек, считан за герой, ще останете тук от уважение към другата мис Лойд. Живата. Съгласен ли сте?
Той се замисли и всички в малката стая застинаха в очакване. Бърчмън пръв се раздвижи. Взе куфарчето си, погледна Чийф и кимна към вратата:
— След вас.
Вместо да го последва, Чийф се обърна към нея:
— Мелина, искрено съжалявам за загубата ви.
— Благодаря. Извинете за неудобството, което ви създадохме.
— Не може да се сравни с това, което изживявате вие.
— Ако нямате нищо против — грубо каза Джем, — тръгваме, вече ни задържахте твърде дълго.
Настигна я и нервно размаха ръце, сякаш подканваше всички да побързат.
Бърчмън и Чийф едва се придвижиха между бюрата, струпани в главното помещение към коридора и асансьора. Тя и Джем ги последваха. Точно когато Бърчмън натисна бутона, цивилният полицай, който по-рано бе заговорил Чийф, отново се приближи към него с бележник и химикалка и плахо помоли за автограф. Асансьорът пристигна.
— Тръгвам след минута — каза Чийф, припряно се ръкува с адвоката и го увери, че по-късно ще се обади в кантората му. Бърчмън се качи.
Джем я побутна към вратите на асансьора. Взела импулсивно решение, тя каза:
— Върви, Джем. Трябва да ползвам тоалетната.
— Добре — отвърна той, несръчно задържа автоматичните врати, преди да се затворят, и се промъкна между тях. — До скоро.
Асансьорът потегли, но тя не се отправи към тоалетните.
Чийф я погледна изненадано. Довърши посвещението за сина на полицая.
— Благодаря, Чийф — каза човекът и козирува.
— Моля. Желая успех на сина ви. На Тод.
Стисна ръката му и полицаят доволно се отдалечи с трофея си.
Чийф натисна бутона.
— Слизате ли?
— Да. Излъгах, че отивам до тоалетната.
— Разбирам — каза той, въпреки че явно не можа да си обясни постъпката й.
Докато чакаха, и двамата се взираха в пролуката между двете врати. Мълчанието трая достатъчно дълго, за да се почувстват неловко. Когато асансьорът пристигна, бе доволна, че е празен. Чийф й стори път и влезе след нея. Когато поеха надолу, тя се обърна към него: