— Извинявам се за държането на Джем.
— Нямате вина.
— Изпитвам неудобство заради него. Държа се идиотски.
— Не очаквайте да го отрека.
Леко й се усмихна, но тя не отвърна.
— Исках да поговоря с вас насаме.
Чийф се обърна в полупрофил към нея:
— Добре.
— За да ви кажа, че сте страхливец.
Рязко вдигна глава:
— Моля?
— Вие сте страхливец, полковник Харт.
— За първи път чувам това — раздразнено каза той. — Бихте ли споделили защо мислите така?
— Разбира се. — Вратите се отвориха на първия етаж, но тя не помръдна. — Джем нямаше право да ви напада, но в едно отношение е прав. Вие сте лъжец. — Преди Чийф да успее да възрази, добави: — не се осмелихте да отговорите честно на въпроса на Лоусън.
— Кой въпрос?
— Дали сте спали с Джилиън. Зная, че излъгахте.
Дванайсета глава
Чийф тръшна вратата на апартамента си в „Меншън“, метна сакото върху един стол и тръгна към барчето. Изкуши се да си налее бърбън, но реши да се задоволи с безалкохолно. Отнесе го до дивана, отпусна се сред възглавниците и изпи половината кутия, преди да си поеме дъх.
Не смееше да вдиша дълбоко. Тогава би доловил аромата на парфюма й от възглавниците и споменът би му причинил болка.
Неволно издаде силен стон. Изправи гръб, остави кутията с безалкохолно на масичката, подпря се с лакти на коленете и зарови пръсти в косите си. Отчаянието го обгърна като непроницаема завеса. Затвори очи и бавно въздъхна.
Господи! Защо се бе случило точно на него? Какви грехове имаше да изкупва?
Нямаше да заплаче. Астронавтите не плачеха. Хората не скърбяха за смъртта на някого, когото са познавали само няколко часа.
Но макар и да не заплака, почувства болка в гърлото и когато отвори очи, усети миглите си подозрително влажни.
Взе отново студената кутия и докато отпиваше, се замисли върху последните думи на Мелина. Беше положил усилие да си внуши, че има право да изпитва гняв. Тя бе нанесла удара си, след което бе излязла от асансьора и бе продължила. За миг се бе почувствал жалък, а когато се бе опитал да я настигне и да отвърне на предизвикателството й, пътят му бе препречен от човек, чакащ на опашка да плати глоба за пътно нарушение пред едно от гишетата, открити в далаския полицейски участък за улеснение на гражданите. Докато се ръкува с него и отговори на гръмогласния му поздрав, Мелина бе изчезнала.
По пътя обратно към хотела се бе опитал да разпали гнева, който бе събудила у него. Беше го нарекла лъжец и страхливец. По-рано бе готов да удуши Хенингс за същите думи. Имаше пълното право да бъде ядосан. Но не можеше да се предаде на гнева, защото съвестта му не позволяваше. Знаеше, че се самозаблуждава.
Гневът бе познато чувство. Често го бе изпитвал и знаеше как да го овладее. А с това — каквото и да бе то — нямаше представа как да се пребори. Щом дори не можеше да назове чувството, което го раздираше отвътре, как би могъл да го преодолее?
Една красива жена бе зверски заклана. Безспорна трагедия. Но връзката му с Джилиън бе толкова мимолетна, че не бе сигурен дали е възможно след смъртта й да изпитва толкова мъчително отчаяние.
Все пак не можеше просто да отърси ръце и да забрави. Това, което го задържаше тук, не бе лекцията на Лоусън за дълга и почтеността. Имаше желязно чувство за отговорност, но не непременно към далаския полицейски участък. Доводът на детектива, че трябва да остане заради Мелина, бе убедителен, но дори това не бе достатъчно, за да го накара да стои тук, вместо да опакова багажа си и да отпътува обратно за Хюстън.
Нещо друго не му позволяваше да пропусне развоя на събитията. Нещо едва доловимо, което все още не можеше да опише.
Допи безалкохолното, отново сложи кутията на масичката и се облегна на възглавниците. Съзнателно остави на заден план чувствата, които биха му попречили да разсъждава трезво, и реши да подходи логично към проблема, също както когато срещне затруднение в совалката. Трябваше да разгледа поотделно всеки елемент от тази главоблъсканица. По пътя на елиминирането накрая щеше да стигне до причината, а впоследствие — и до решението.
Всъщност гневът му бе оправдан до известна степен. Освен очевидните причини да не се радва, че е въвлечен в разследването на убийството, имаше една не толкова явна. Струваше му се, че изживява нещо, което е предопределено да се случи. Досега се бе надявал да го избегне.
През целия си живот бе очаквал да го сполети нещо подобно. Произхождаше от етническо малцинство и както всички такива младежи, трябваше да полага повече усилия и да проявява повече твърдост, за да докаже себе си. Винаги бе наблюдаван по-зорко — в очакване да допусне грешка. Затова бе отраснал със страха от своето Падение — с главна буква. Сега, когато Падението бе настъпило, вече не изпитваше ужас от него.