— Харт?
Явно детективът не се интересуваше от Лонгтрий.
— Да?
— Открихме го.
— Кого?
— Чудака, когото описахте.
За секунда-две успя да превключи. Седна на ръба на дивана, за да осмисли новата информация. Лоусън продължи:
— Казва се Дейл Гордън. Работи в клиника „Уотърс“. Дадох описанието ви на персонала и веднага го идентифицираха.
— Разпитахте ли го? Какво твърди?
— Не беше там. Рано сутринта е оставил съобщение, че е болен и няма да отиде на работа. В момента съм на път към дома му.
— Дано е там. Успех!
— Бих искал да дойдете с мен.
— Аз ли? Защо?
— За да не разпитам съвършено невинен човек, искам да бъда сигурен, че той е нещастникът, разговарял с вас и Джилиън.
— Нали за това има процедура за разпознаване?
— Без вашата помощ не можем да го арестуваме. Странната птица, която описахте, не е видяна на местопрестъплението. Засега не е заподозрян. Официално.
— С други думи искате да дойда, за да спася кожата ви — официално, — ако сте сгрешили.
— Знаех, че ще ме разберете. Тъкмо свиваме към хотела. Готов ли сте?
— Добър ден. Клиника „Уотърс“ — каза приятният глас.
— Здравейте. Казвам се Мелина Лойд. Трябва да говоря с детектив Лоусън от далаския полицейски участък. Предполагам, че е там. Бихте ли ме свързали? — След дълго мълчание добави: — Опитах да позвъня на клетъчния му телефон, но не отговаря. Важно е да разговарям с него.
С явна неохота администраторката отвърна:
— Беше тук с още един полицай.
— Беше?
— Излязоха преди около петнайсет минути.
— Арестуваха ли мистър Гордън?
— Как казахте, че е името ви?
— Мелина Лойд.
— Наистина не зная нищо по въпроса, мис Лойд.
— Сестра ми стана жертва на престъпление, което детективът разследва. Арестуваха ли мистър Гордън или не?
Днес бе узнала едно: скръбта приемаше различна форма при всеки. Джем бе неутешим, през повечето време сякаш се луташе в емоционална мъгла, а от време на време имаше бурни изблици — като необяснимото нападение срещу Кристофър Харт. Приемаше утеха от приятели, докато тя едва издържаше да бъде заобиколена от хора, готови да изпълнят всяко нейно желание. За да избяга, се бе оттеглила в спалнята с извинението, че има нужда да поспи.
Бе полежала известно време, но нямаше полза. Очите й бяха възпалени от плач и когато опиташе да ги затвори, усещаше парене. И дума не можеше да става за сън. Освен това клетвата й за отмъщение я задължаваше да действа, вместо да стои безучастно.
Но какво можеше да стори? Нямаше желание да се връща при гостите във всекидневната и кухнята, където се струпваха все повече съдове с храна и замразени салати. Нервно обиколи стаята няколко пъти. Неизвестността за напредъка на Лоусън бе непоносима. Знаеше, че детективът не би одобрил намесата й, но не бе очаквала администраторката от клиника „Уотърс“ да увърта.
— Е?
— Не арестуваха Дейл… мистър Гордън. Не беше тук. Тази сутрин се обади, че е болен. Мисля, че детективът тръгна към дома му. — Сниши глас и попита: — Какво е сторил?
Тя не обърна внимание на въпроса и поиска домашния адрес на Дейл Гордън.
— Трябва да го има в регистъра на персонала.
— Съжалявам. Не мога да дам подобна информация.
— Моля ви. — Но чу сигнал „свободно“. — По дяволите! — Седна на ръба на леглото и наведе глава толкова ниско, че брадичката й почти докосна гърдите й. Господи, колко бе изтощена! Мускулите между плещите й горяха от напрежение и умора.
Може би трябваше да се вслуша в приятелските съвети и да вземе таблетка приспивателно. Две. Три. Колкото подействат. Пълната забрава би била блаженство.
Но това бе страхлива постъпка. „Като лъжата“, помисли си тя с огорчение. Поне бе изпитала известна утеха от засраменото изражение на Кристофър Харт, когато бе разбрал, че измамата му е разкрита.
Но сега не желаеше да поема по този поток на мисли. Върна се на въпроса за приспивателните. Каква полза би имало да потъне в забрава? Това не би я избавило от скръбта по сестра й, а само би я отложило. А и все още не бе заслужила почивка. Трябваше да свърши доста неща, преди да си позволи бягство. Но какво би могла да стори?
Внезапно й хрумна идея. Коленичи прел нощното шкафче, отвори второто чекмедже, откри това, което търсеше, и разтвори голямата книга в скута си.
— Гордън?
Лоусън почука за втори път на входната врата. След като отново не получи отговор, помоли придружаващия го полицай да позвъни по телефона на Гордън.
Кийтинг бе назначен в отдела наскоро и се стараеше да се представи добре, особено пред ветеран като Лоусън.
— Опитах. Два пъти. Никакъв отговор.