Шериф Ричи се бе обадил предварително. Очакваха го. Когато спря пред портала на Храма, пазачът се приближи към прозореца на колата му и каза:
— Мир и любов, шерифе.
— Мир и любов — отвърна той и се почувства малко неловко.
Пазачът подозрително го изгледа, провери задната седалка, върна се в кабината си и отвори електронните порти. Оставаха още осемстотин метра (по-точно — осемстотин и шейсет) до сърцето на комплекса.
Освен централната сграда, имаше още няколко, сред които и общежитието на хората, които живееха и работеха там. Една от постройките приличаше на училище с добре оборудвано игрище. Сградата със сателитна антена на покрива естествено бе телевизионното студио, от което брат Гейбриъл излъчваше многобройните си предавания.
Зданието без прозорци бе командният пункт на сложната охранителна система, която бе необходима за сигурността на известна личност като брат Гейбриъл. Говореше се, че подбира бодигардовете си от армии и разузнавателни служби в целия свят, отсявайки най-добрите войници и наемници, тренирани за охрана на държавни глави и готови да дадат живота си за тяхната безопасност.
Брат Гейбриъл имаше безброй последователи. Естествено, като човек с власт и влияние върху духовния живот на много мъже и жени, провокираше и доста критика. Не изглеждаше фанатик и идеите му звучаха разумно.
Твърдеше, че живее в нещо, което наричаше „плътски свят“, в който изгубените души са податливи почти на всичко — понякога заради тръпката, друг път, за да привлекат внимание или поради причини, стаени задълго в тревожното им съзнание. Затова системата за сигурност на комплекса бе специално проектирана и непроницаема.
Ричи бе идвал тук само веднъж. Беше малко притеснен. Знаеше, че всяко негово движение се следи чрез стратегически разположени видеокамери. Усети как множество очи впериха погледи в него от охранителната сграда, когато слезе от служебната си кола и се изкачи по гранитните стъпала към внушителния вход на централното здание.
Почувства се като грешник, пристъпващ към райските порти. Не бе напълно сигурен, че ще го пуснат. Сърцето му се разтуптя от вълнение и тревога, когато натисна бутона вдясно от широките остъклени врати.
Видя портиера, седнал зад командно табло в мраморното фоайе.
— Шериф Ричи?
Гласът прозвуча от тонколона точно над главата на Ричи.
— Да, сър?
— Бихте ли свалили шапката си, ако обичате?
— О, разбира се.
Свали широкополата капела от главата си и застана неподвижно, в напрегнато очакване.
— Влезте — каза пазачът.
Заключващият механизъм се освободи с металическо щракване. Той отвори масивната врата и влезе в оазис от пастелен мрамор. Звучеше тиха музика. Пазачът бе с униформа и въоръжен, но се усмихна приветливо.
— Очакват ви горе. Качете се с асансьора на третия етаж.
— Благодаря.
На тавана на асансьора също имаше камери. Ричи се опита да прикрие смущението си. Не смееше да пристъпи от крак на крак или да се покашля.
След като плавно и безшумно асансьорът се придвижи нагоре, вратите се отвориха и той излезе. Посрещна го човек, в когото позна дясната ръка на брат Гейбриъл. Беше висок, с правилна стойка, изтънчен говор и елегантен костюм с бял карамфил на ревера на тъмното сако.
— Здравейте, шериф Ричи. Радвам се да ви видя отново. Доста време мина.
— Добър ден, мистър Хенкок.
Учтиво стисна изящната му ръка.
— Брат Гейбриъл ви очаква.
Без повече размяна на любезности Ричи бе съпроводен до огромна зала, която му напомни за „Голямата стая“ в Карлсбат Кевърнс, до която човек трябваше да измине километри през дълбока тъмна пещера, но щом стигне, разбираше, че си заслужава усилието.
Всичко бе в позлата. Корнизите. Мебелите. Дръжките на вратите. Пантите. Всичко, което можеше да бъде изработено от злато. Осветлението бе слабо, навярно защото иначе блясъкът би бил ослепителен.
Стените бяха облицовани с тъмносиня коприна. Целият таван бе изрисуван. Като в европейските църкви, които бе виждал на картички. Не искаше да проявява прекалено любопитство, но крадешком погледна нагоре и видя множество пухкави розови облаци и ангели с криле.
Килимът бе по-голям от баскетболно игрище, а бюрото — по-широко от железопътен вагон. Мъжът, който седеше зад него, изглеждаше внушително.