Брат Гейбриъл се усмихна и му даде знак да се приближи.
— Шериф Ричи, както винаги, радвам се да ви видя, ще пийнете ли нещо?
— Не, не, благодаря — запелтечи той, докато сядаше на стола, който му бе посочен. Приличаше на трон, с висока облегалка със златни орнаменти и дърворезба. Но не бе особено удобен.
— Е? — Брат Гейбриъл събра дългите си тънки пръсти и сложи ръце на плота. — Защо поискахте тази среща?
Никога в живота си Макс Ричи не бе изпитвал хомосексуално влечение. Всъщност дори не гледаше с добро око на хората с подобни наклонности. Но трябваше да бъде сляп, за да не забележи поразителната красота на брат Гейбриъл. Широко чело, проницателни зелени очи, тънък правилен нос и чувствени устни, които не му придаваха сладникав чар, защото бяха съчетани с волева брадичка и ъгловата челюст. Лицето му бе обградено от гъсти светлоруси коси. Беше невероятно красив. Ако архангел Гавраил слезеше на Земята, навярно би изглеждал точно така. Може би дори не толкова съвършено. И не така елегантно облечен.
Шериф Ричи се опомни, леко се покашля и опита да заеме по-удобна поза на стола.
— Всъщност никак не ми е приятно, че ви безпокоя. Сигурен съм, че не е нищо сериозно.
Брат Гейбриъл го погледна леко изпитателно.
— Между служителите на закона съществува връзка — обясни Ричи. — Нещо като братство. Когато някой помоли за услуга, опитваме се да си помагаме.
— „Блажени са миротворците — цитира брат Гейбриъл. — Те ще могат да се нарекат Божи чада.“
Ричи се усмихна.
— Е, виждал съм мнозина, които съвсем не се държат като Божи чада.
Брат Гейбриъл отвърна на усмивката му и показа два реда ослепителнобели зъби.
— Възхищавам се на пазителите на закона. С какво мога да бъда полезен?
— Тази сутрин ми се обадиха от Тексас. Далас. Детектив от отдел „Убийства“ на име Лоусън.
Преразказа историята така, както я бе чул от Лоусън. Брат Гейбриъл реагира едва когато свърши.
— Ужасно! Ще се моля за душите и на жертвата, и на болния човек, който я е убил. Мистър Хенкок, ако обичате, добавете ги в списъка за днешните молитви.
Ричи извърна глава и се изненада, когато видя Хенкок, седнал на един диван в отдалечения край на залата. Беше толкова мълчалив, че едва сега забеляза присъствието му.
— Разбира се, брат Гейбриъл.
Проповедникът отново погледна Ричи:
— Все още съм в неведение какво общо имам с това.
Шерифът нервно се раздвижи — не само заради неудобния стол, а и за да избегне проницателния поглед на зелените очи на брат Гейбриъл.
— От разпечатката на телефонните разговори става ясно, че онзи Дейл Гордън неведнъж се е обаждал в Храма. По-точно — десет пъти. Лоусън иска да знае дали можете да хвърлите светлина по въпроса.
— Но случаят е приключен, нали?
— Каза, че просто иска да доизясни нещата.
— Да доизясни?
— Така каза.
— Аз също не обичам да оставям неизяснени въпроси.
— Сигурен съм, че е само техническа подробност.
Брат Гейбриъл кимна в знак на съгласие.
— Мистър Хенкок, ще проверите ли в телефонния ни регистър?
— Разбира се.
Хенкок пристъпи към дървен шкаф, голям колкото сглобяема барака. Зад широките врати имаше три компютърни монитора и друга техника. Хенкок седна пред вграденото писалище и набра нещо на единия компютър.
— За късмет на колегата ви от Далас, регистрираме всички обаждания — обясни брат Гейбриъл.
— Дано не представлява голямо неудобство за вас.
— Не се безпокойте. Преди малко не пожелахте нищо за пиене. Може би докато чакаме мистър Хенкок да извлече сведенията, ще успея да ви придумам.
Поуспокоен, че бе изпълнил служебния си дълг без неприятни последици, Ричи отвърна, че би пийнал нещо разхладително.
— Ако не ви затруднявам.
— Няма проблем. — Брат Гейбриъл натисна бутон на телефона и женски глас отговори. — Изпратете количка е разхладителни, ако обичате.
Навярно количката бе приготвена предварително или винаги държаха по една заредена, защото веднага щом брат Гейбриъл изрече молбата си, Ричи чу вратата зад него да се отваря.
— А, Мери, докарай я тук.
Когато Ричи извърна глава, облещи очи. Мери бе около осемнайсетгодишно момиче. Имаше дребно, миловидно лице, заобиколено от буйни и лъскави тъмни къдрици. Беше облечена с униформата на училището в Храма. Цветът подчертаваше светлата й кожа, руменината на бузите й и тъмните й очи. Свенливо хвърли поглед към шерифа, но докато побутваше количката към масивното бюро, със страхопочитание следеше брат Гейбриъл.
— Какво предпочитате, шерифе? — попита той.