— А, все едно.
Момичето отвори кутия и наля газираното питие в чаша с лед. Поднесе я на шерифа върху малка ленена салфетка. Ричи се опита да престане да се взира в нея, когато ги пое, и смутено благодари.
Брат Гейбриъл потупа бедрото си. Момичето покорно заобиколи бюрото и застана до масивния му стол. Той обви ръка около талията й и я притегли към себе си. Разпери другата си ръка и докосна корема й, издут от напреднала бременност.
— Мери е едно от най-ценните ни съкровища, шериф Ричи — похвали се проповедникът. — Откога си при мен, Мери?
— От десетгодишна — плахо отвърна тя.
— Прекръстих я на Мери, защото ми напомня за ренесансовите картини на Мадоната. Красива е, нали?
Ричи глуповато кимна. Питието остана недокоснато в ръката му.
— Справя се изключително добре — каза брат Гейбриъл и започна да я гали. — Стана за пример на другите деца, добра ученичка, радост за преподавателите си. Всъщност отлично усвоява всичко, на което я учат. Всичко. — Закачливо дръпна една от немирните й къдрици и тя се засмя. След това се наведе и целуна заобления й корем. С усмивка добави: — Както виждате, шерифе, доста сме привързани един към друг.
Искрено озадачен, шериф Ричи отвърна с пресипнал глас:
— Очевидно.
— Надявам се Мери да остане дълго с мен тук, в Храма. О, мистър Хенкок, благодаря ви.
Помощникът сложи компютърната разпечатка на бюрото. Докато я преглеждаше, брат Гейбриъл продължи да гали издутия корем на Мери — от едрите й гърди до ниско над бедрата й — по начин, който издаваше интимна близост. Момичето гледаше наведената му глава с безкрайно доверие и обожание.
Сърцето на Макс Ричи щеше да изскочи. Стените на чашата бяха запотени от топлата му ръка. Беше потресен и същевременно удивен; ужасен, но и очарован. Не можеше да откъсне очи.
— О, да, мистър Гордън — промърмори брат Гейбриъл след няколко мига. — Най-сетне си спомних. Много тъжна история наистина. — Хвана ръката на момичето, сложи я на гърдите си и нежно я потупа. На смаяния си гост каза: — Шериф Ричи, сигурен съм, че когато разкажете на Лоусън трогателната история на мистър Гордън, и той ще се убеди, че Дейл Гордън е бил извратен и луд.
Четиринайсета глава
Два дни след убийството на Джилиън Лойд и самоубийството на Дейл Гордън Лоусън приключваше случая. Последното му служебно задължение бе да уведоми Мелина Лойд за подробностите. Отвори кутия „Доктор Пепър“, отпи голяма глътка и позвъни от телефона върху разхвърляното си бюро.
След размяната на кратки поздрави каза:
— Лабораторните проби потвърдиха предположенията ни. По ножа на Гордън има кръв на сестра ви. Неговите отпечатъци са единствените по дръжката. Съвпаднаха със снетите от перваза на прозореца и чашата в кухнята. Спермата по долнището на пижамата е негова. По тялото няма следи.
Концентрацията на масло за вана върху кожата й показваше, че скоро се е къпала, навярно преди да си легне. Дори ако Харт лъжеше, че не са имали сексуален контакт, доказателството бе заличено. Във всеки случай нямаше следи от сексуално насилие. Гордън не беше я изнасилил. Лоусън прие това като проява на капка благоразумие от страна на негодника.
Мелина каза:
— Не поставям под съмнение веществените доказателства, детектив Лоусън. Убедена съм, както и вие, че виновникът е Дейл Гордън. Това, което ми се струва съмнително, е мотивът. Защо я е убил?
— Боя се, че е отнесъл отговора със себе си. Направих логическо предположение: Гордън е бил душевно болен. Индивид с психични отклонения, който за съжаление се е изплъзнал на системата. Няма полицейско досие. Никога не е нарушавал закона. Не се е карал със съседите и колегите си. Упражнявал е добра професия. Впрочем в научно отношение с имал забележителни постижения. Получил е магистърска степен по биология от университета в Арлингтън. Но е бил социален аутсайдер. Според хората, които разпитахме за миналото му — преподаватели и бивши съседи, отраснал е без модел за мъжко поведение. Не знаем какво е станало с баща му. Майка му е била странна особа, религиозна фанатичка, която го е подлагала на емоционален, а имам основание да предположа — и на физически тормоз. Каквото и да е правила, създала е сексуално репресиран нещастник. Откакто починала — преди две години, — живеел сам в онзи запуснат апартамент. Не стана ясно какво е провокирало маниакалната му страст към Джилиън. Може би някога се е отнесла учтиво с него и той погрешно е изтълкувал това като израз на влечение. Кой знае? Явно е живял с какви ли не илюзии, иначе защо би заел поза като разпятие, преди да умре? Както и да е, когато е видял сестра ви с Харт, изведнъж е превъртял.