— Благодаря, че ме държахте в течение.
— Разбрах, че тялото е било кремирано.
— Вчера. Веднага щом съдебният лекар позволи да го взема. Предварително бях подписала необходимите документи. Утре следобед ще има възпоменателна служба.
Съобщи му часа и мястото.
Лоусън избягваше да присъства на погребенията на жертви, чиито убийства е разследвал, освен когато случаят с неразрешен и трябва да прецени кой от опечалените би могъл да бъде заподозрян.
— Ужасно съжалявам за всичко това, Мелина. Поднасям личните си съболезнования и тези на отдела.
— Благодаря.
Затвориха, но детективът почти със съжаление добави папката към купчината други, които трябваше да бъдат отнесени в хранилището. Приключването на случая означаваше, че ще загуби връзка е Мелина Лойд. Искаше му се да се бе запознал с нея при други обстоятелства.
Естествено тя не би обърнала внимание на недодялан грубиян като него. Не бе от нейната класа. По-скоро би проявила интерес към мъж като Кристофър Харт. Очевидно бе привлякъл Джилиън.
Харт можеше да управлява космическа совалка, но определено не умееше да лъже. Може би бе успял да заблуди годеника й, но Лоусън дори за миг не бе повярвал, че Джилиън е напуснала хотелския апартамент на астронавта, без първо да изпробва леглото. Мъж като Харт не би „разговарял“ с една жена до два-три часа сутринта. Особено ако изглежда като Джилиън Лойд. И Мелина.
Лоусън посегна към следващия неразрешен случай и промърмори:
— Късметлия.
Брат Гейбриъл си почиваше в своето разкошно легло, със скръстени пред гърдите ръце и затворени очи.
Ако ги отвореше, погледът му би се спрял на фреските по тавана над леглото, подобни на тези в залата. И двете картини отразяваха виденията му за отвъдния живот. В представите му раят бе изпълнен е доста повече наслади, отколкото според традиционната религия. Ако не бяха слънчевите лъчи, които проникваха през множество облаци, картината би приличала на маслено изображение на римска оргия.
Жените, нарисувани в откровено еротични пози, имаха красиви лица и фигури. Бяха голи или с ефирно оскъдно облекло. Мъжете бяха доста по-малко и не така съвършени физически. Приличаха по-скоро на евнуси, отколкото на гладиатори.
В изображението на Христос в центъра се долавяше забележителна прилика с брат Гейбриъл, тоест Алвин Медфорд Конуси.
Беше роден в Арканзас четирийсет и шест години по-рано, най-малкият син на собственик на склад за отпадъци и съпругата му, които вече имаха седем други деца, които трябваше да хранят и обличат. Малкият Алвин не бе обграден с много внимание и често бе свободен да се скита по улиците на градчето, да върши пакости или да търси други развлечения.
При една от тези безцелни разходки бе открил църквата.
Изящната малка протестантска църква се намираше в покрайнините на града, където главната улица се съединяваше с щатската магистрала. Белият дървен параклис бе отделен от гробището с ниска дъсчена ограда. На върха на високата камбанария имаше малък кръст. Най-забележителната част от църквата бяха тесните високи прозорци със стъклописи, по три на всяка стена на светилището. Дванайсетте реда твърди скамейки бяха разделени в средата от пътека, застлана с овехтял червен килим, която водеше до олтара.
Амвонът се издигаше зад дървен парапет и оттам всяка неделя пасторът, облечен с дълга мантия, се обръщаше към миряните. Докато уморено си вееха с хартиени ветрила, предоставени от погребалния дом, проповедникът им даваше указания как да живеят. Да плащат редовно данъците си. Да възпитават строго децата си. Да проявяват милосърдие към онези, които имат по-тежка участ от тях. Да не ругаят, да не пият, да не играят комар и да не танцуват. Да свидетелстват за Божите проявления. Да не пожелават жената на ближния си, вола или осела му.
Ако в градчето имаше поне един вол, то Алвин не го бе виждал. Всъщност дори не бе сигурен какво означава вол, но тази част от посланието бе несъществена. Докато останалото от проповедта за греховните желания бе изключително важно. То промени целия живот на Алвин Конуей.
Но това, което първо привлече вниманието на единайсетгодишното момче, бяха пъстрите прозорци на църквата. В онзи юлски ден, когато слънцето навън прежуряше, а Алвин търсеше начин да убие времето до вечеря, случайно мина покрай нея. Беше я виждал и по-рано, но не й бе обръщал особено внимание. В онзи задушен ден от скука реши да надзърне по-отблизо.
Зарови мръсните си ходила в прахта по пътеката, обрасла с бурени, вяло почеса плюската от коприва, която се бе появила предишния ден, и се загледа в църквата от другата страна на шосето, размишлявайки какво ще стане, ако хвърли камък по някой от онези красиви лъскави прозорци.