Каква паника би настанала! Навярно щеше да бъде нахокан, а можеше и да отнесе пердах от баща си. Майка му отново щеше да занарежда, че нищо няма да излезе от него и сигурно ще попадне в затвора, преди да навърши пълнолетие — като най-големия си брат.
Но си струваше да го направи, независимо от последиците. Поне щеше да отвлече вниманието на родителите си от вечните им кавги заради немотията и за сестра му, чийто приятел я бе изоставил бременна. Ако полицаите домъкнеха Алвин у дома, родителите му щяха да бъдат принудени да вземат мерки да се промени.
Все още умуваше дали да го извърши, когато от църквата зазвуча музика на орган. Смело пресече шосето, почти не усещайки как по ходилата му полепна разтопен асфалт. Изкачи стъпалата пред църквата и открехна вратата. По-хладният въздух отвътре лъхна загрятото му поруменяло лице.
Пред органа седеше красива дама, съсредоточена върху мелодията, която свиреше. Алвин видя мъж, който влезе през страничната врата, пристъпи по пътеката и раздаде на всички някакви книжки. По-късно Алвин научи, че в тях са отпечатани нотите и текстовете на химните.
— Този следобед свирите прекрасно, мис Джоунс — каза мъжът.
— Благодаря, отче.
Пасторът забеляза Алвин да наднича през вратата, но не го изгони. Заговори му приятелски, даде му знак да влезе, нарече го „синко“, потупа го по рамото и го покани отново да дойде на службата в неделя.
— Ще те чакам.
От този ден нататък Алвин редовно посещаваше църквата. Обичаше да гледа как дамата акомпанира на органа групата певци, наречени хор. Едновременно движеше ръцете и краката си. Той не можеше да си представи как го постига.
Солистката бе съпруга на пастора. Беше пълничка дама с луничаво лице, която понякога пееше сама, толкова силно и високо, че двойната й брадичка трепереше, а когато замълчеше, всички мъже казваха: „Амин!“
Но обикновено пееха всички присъстващи. Алвин не знаеше химните, но ставаше заедно е тях и движеше устни, преструвайки се, че пее. Някои дори не се нуждаеха от книжките. Знаеха всички текстове наизуст. Когато някой минеше с подноса за дарения, слагаха на него пари. Това най-много изненада Алвин в църквата, защото в неговото семейство парите се печелеха с много усилия.
Близките му се шегуваха, че е станал техният малък богомолец. През цялото лято Алвин не пропусна нито една неделя и продължи да слуша проповедите и когато хартиените ветрила с лика на Исус — онзи, който живее в рая със Създателя и Светия дух и чието име не бива да се споменава напразно — бяха заменени от няколко калорифера, за да поддържат въздуха в църквата топъл.
Но истинският източник на топлина бяха проповедите на пастора. Стопляха сърцата на всички, които ги слушаха, независимо от сезона или температурата. Мелодичният му глас привличаше и задържаше вниманието им. Докато говореше, хората сякаш не усещаха колко твърди са скамейките и как стомасите им започват да къркорят, когато наближи време за обяд. Поглъщаха всяка негова дума. Въпреки че понякога ги упрекваше за греховете и порочните им страсти, обичаха го и отново идваха следващата неделя.
В един неделен ден, скоро след като Алвин бе кръстен и приет в семейството на вярващите, пасторът изнесе онази критична проповед за греховните желания. Алвин научи, че да имаш греховни желания означава да ламтиш за нещо, което не можеш да притежаваш. Стигна до извода, че не бива да мечтае за бейзболна ръкавица, колело или ловната пушка, с която брат му наскоро се бе сдобил по мистериозен начин.
Но докато слушаше, разбра, че греховните желания могат да бъдат свързани и с много други неща, дори жени. Проповедникът е голямо въодушевление разказа за цар Давид, който гледал някаква жена, докато се къпела. Макар и да не разбра всички подробности, Алвин схвана смисъла: „Не бива да чукаш женска, която не ти принадлежи.“
Братята му говореха за някои неща доста по-ясно, отколкото проповедникът.
Следващата седмица, в последния ден на май, Алвин Медфорд Конуси навърши дванайсет години. Първи юни бе последният учебен ден. За да отпразнува началото на лятната ваканция, той реши да отиде на риболов. Когато стигна до любимото си кътче край потока, за свое разочарование видя кола, паркирана под голям сенчест бряст. Някой се бе настанил на любимото му място.
Но позна колата, с която Преподобният обикаляше къщите на болните и нуждаещите се. Ако трябваше да дели с някого своето кътче, поне това бе пасторът, на когото се възхищаваше заради властта, която имаше над хората.
Но точно когато Алвин се капеше да извика за поздрав, чу звуци, които знаеше, че нямат нищо общо е риболова.