Петнайсета глава
Алвин тихо се приближи и видя двойката да се „натискат“ върху едно одеяло на тревата. Алвин отлично знаеше какво е това. Една вечер, когато бе седемгодишен, бе чул братята си да си шепнат и бе разбрал, че са намислили нещо. След вечеря се бяха измъкнали от къщата и той ги бе проследил до дома на момиче, известно с лекото си поведение, където бе наблюдавал през прозореца как всеки от тях по реда си го прави е нея.
Единият от братята му го видя да наднича, завлече го вътре и го фрасна по главата за това, че ги шпионира. Но другите се закикотиха и подигравателно го попитаха какво си мисли, че е видял, а Алвин се засмя и отвърна, че му се е сторило интересно. Те избухнаха в още по-силен смях и направиха демонстрация с момичето. Оттогава той знаеше всичко за „чукането“.
Но никога не му бе хрумвало, че Преподобният го прави за удоволствие. При това на открито, посред бял ден. Мислеше, че с жена му се любят на тъмно, под завивките, след като кажат молитвите си. А видя пастора да се държи почти като братята му. Отначало му се стори смешно, когато зърна белия задник на проповедника да се повдига и снишава. Но забеляза колко стройни са краката, увити около неговите. Определено не бе възможно пълна дама като съпругата на пастора да има толкова красиви крака. Освен това по ръцете, които обгръщаха врата на Преподобния, не се виждаха лунички.
Жената, която лежеше под тялото на пастора, не бе съпругата му. Беше мис Джоунс, органистката.
Откритието така разстрои Алвин, че се отказа от риболова. Не отиде и на следващия ден. Потърси уединение в една разнебитена кола, изоставена и забравена в отдалечения край на автоморгата на баща му. Долната част на шасито бе ръждясала и през нея бе поникнала трева. Овехтялата вълнена тапицерия бодеше и пареше, но Алвин прекара в старата кола половината ден и целия следващ, чувствайки гняв и разочарование.
Пасторът бе долен измамник. Беше го видял да прави онова, срещу което разпалено крещеше. Пасторът не бе по-добър от неговите братя — хулигани, които пиеха, пушеха, ругаеха, играеха комар, танцуваха и развратничеха, без да ги е грижа, че ще отидат в ада.
Алвин сериозно се замисли дали в неделя сутринта да не застане пред всички в църквата и да не разкрие истината за техния пастор и мис Джоунс и това, което ги бе видял да правят край потока.
Но първоначалното чувство на разочарование постепенно бе изместено от по-силно — възхищение.
Пасторът караше всички да вярват, че върви по път, който води право към Всевишния. Проповядваше за огън и катран за грешниците, но не изглеждаше твърде обезпокоен за ада, докато се „натискаше“ с мис Джоунс до потока посред бял ден. Пасторът извличаше полза и от двата свята. Той притежаваше билета за рая. Ключа към щастието.
Несъзнателно този пропаднал духовник даде цел в живота на Алвин Медфорд Конуей.
Дълбоко в себе си той отдавна знаеше, че е създаден за величие. По-рано нямаше представа как да го постигне. А сега откри посока. Спомни си за всички онези хора, които ходеха на църква неделя след неделя, за да бъдат укорявани за греховете и слабата си вяра. Спомни си как не откъсваха очи от човека, който говореше от амвона, и как въодушевлението му ги караше да седят като вцепенени на твърдите пейки, а после го прегръщаха на стъпалата отпред и споделяха колко важна роля е изиграл в живота им. Доверяваха му се с целите си души.
Пасторът се усмихваше, хващаше ръцете им и приемаше даренията и доверието им като нещо, което му се полага по право. Пасторът бе открил верния път. Алилуя и амин.
През август следващата година мис Джоунс внезапно напусна града. Скришом се говореше, че е „загазила“ и отишла да живее при роднини в Оклахома. Пасторът и пълничката му съпруга, бременна с четвъртото им дете, бяха преместени в друга църква, в друг град. Миряните бяха съкрушени. При последната неделна служба плакаха и го обсипаха с дарове.
Заместникът му бе по-възрастен и грозен. Проповедите му бяха сухи и отегчителни и Алвин се съмняваше, че би успял да прилъже някого. Съпругата на новия свещеник бе хилава жена със съсухрено лице и държане, което би накарало човек да мисли, че страда от хроничен запек.
Алвин престана да ходи на църква, но започна да репетира проповеди пред огледалото и край потока. Поработи върху правоговора и гласа си, докато се научи да се изразява като мъжете по телевизията. Отрепетира и жестовете. Съчини вълнуващи проповеди и запамети ключовите фрази.
Когато бе четиринайсетгодишен, получи възможност за изява. Негова съученичка го покани на литургия в своята църква. Когато слушателите бяха призовани да споделят какво е за тях вярата, той стана и произнесе реч, с която разплака всички.