— Определено е по-добре, че си тръгна, без да разговаряме.
По пътя само ритмичното потракване на чистачките по стъклото нарушаваше тишината. Най-сетне той каза:
— Лоусън ми се обади. Предполагам — и на теб. — Изчака, докато тя кимна, и попита: — Каза ли ти, че случаят е приключен?
— Стори ми се доволен.
— Само той? А ти не си ли доволна?
Не искаше да говори за това сега. Всъщност нямаше желание за никакви разговори. Но Джем я погледна така, сякаш очакваше обяснение. Тя въздъхна и отвърна:
— Мисля, че не мога да разсъждавам така обективно за убийството на сестра си, както един детектив — ветеран. За него това е просто поредният случай, свързан с куп документация, с която би искал да приключи час по-скоро, за да се почерпи с колеги, да погледа футболен мач или да се люби с жена си.
— Лоусън е женен? Останах с впечатлението, че е ерген.
— Разбираш какво имам предвид — раздразнено каза тя. — Запази професионална дистанция, за която почти му завидях.
— Защо?
— Иска ми се да можех трезво да преценя случая. Да се освободя от всички емоции и да анализирам убийството като Лоусън.
— С каква цел, Мелина?
„За да разсея съмненията си. За да се убедя, че се е случило точно това, което твърди Лоусън. За да повярвам, че Дейл Гордън не е имал друг мотив. За да бъда сигурна, че не е пропусната някоя важна подробност.“
Но не сподели тревожните си мисли с Джем.
— Мисля, че няма смисъл. Случаят е приключен.
— Лично аз се радвам, че убиецът на Джилиън се е самоубил.
— Такава бе и моята реакция в първия момент.
— Прерязвайки вените си, спести на данъкоплатците разходите по съдебен процес и издръжка в затвора, а на нас — емоционалния стрес. Съжалявам единствено, че ме лиши от възможността аз да му сторя това, което му се полага.
При вчерашния си разговор с Лоусън самата тя бе изразила подобна мисъл. Но сега й се искаше да бе поговорила с Дейл Гордън и да го бе попитала защо го е сторил. Защо? Дали само от безумна сексуална страст? Постъпка на психичноболен човек?
Дейл Гордън бе мъртъв, а не бе дал обяснение за действията си. Тази мисъл не преставаше да я измъчва. Мотивите на Гордън все още й се струваха неясни. Затова обобщението на Лоусън не я бе убедило, че убийството е разкрито. Изглеждаше твърде просто, твърде очевидно, а според нея имаше недоизяснени въпроси. Нямаше да се почувства спокойна, докато не получи отговорите.
Сякаш прочел мислите й, Джем каза:
— Като че ли не се радваш, че всичко свърши, Мелина.
— Радвам се — вяло се усмихна тя. — Просто съм много уморена.
— Сещам се за едно лекарство.
— Аз също — за приспивателно.
— По-късно — непременно. Но първо топло ястие. Нещо, което ще ти приготвя, а не остатъци от всичката храна, която бе донесена в къщата. След солидната вечеря препоръчвам дълга гореща вана. После ще разтрия тила и раменете ти. Сигурно Джилиън ти е казвала за уменията ми на масажист. Накрая ще вземеш приспивателно.
— Ще се почувстваш ли засегнат, ако пропусна всичко останало и премина направо към приспивателната таблетка?
— Да, защото духът на Джилиън ще ме преследва вечно, ако не се погрижа за теб.
— Джем…
— Не приемам отказ.
Чийф не знаеше какво го бе накарало да отиде на възпоменателната служба и не бе сигурен дали е постъпил правилно. Разбира се, постъпката му бе почтена. Дори възнамеряваше лично да поднесе съболезнованията си на Мелина. Но като се имаше предвид последният им разговор, може би бе по-добре, че промени решението си и тръгна, преди да му се удаде възможност да разговаря с нея.
Сега се питаше защо все още стои в този град. Беше помогнал на Лоусън за разследването, дори му бе посочил нишката, водеща до Дейл Гордън. Беше присъствал на възпоменателната служба. Мелина го бе видяла там. Беше изпълнил моралния и обществения си дълг. Това би трябвало да бъде краят. „Би трябвало“, решително си каза той, докато влизаше в бара.
— Бърбън е вода.
Барманът наля питието му.
— Извинете, вие не сте ли…
— Не съм. Често ми казват, че приличам.
Беше случаен бар в случайно избран квартал. Посещаваха го професионални спортисти, новобогаташи и хора от висшето общество на града. Барманът бе свикнал със знаменитостите и уважаваше правото им да бъдат оставени на спокойствие, когато помолят за това. Кимна на Чийф с разбиране.
— Следващото е за сметка на заведението.
— Благодаря. Но това ми е достатъчно.
Все пак Чийф прие второто питие. Искаше му се упойващото въздействие на алкохола да бе по-силно. С радост би се прибрал в „Меншън“ с такси и би взел колата си по-късно, ако можеше да достигне до ниво на опиянение, при което би му било все едно какво мисли Мелина Лойд за него.