— Хм. Не мисля, че скоро ще си тръгна.
Той трескаво се раздвижи:
— Ще стигнеш ли докрай?
Тя повдигна ханш в отговор на бавните му тласъци:
— Без съмнение.
— Сър?
Чийф внезапно се опомни. За кой ли път барманът се опитваше да привлече вниманието му?
— Още едно?
— Имате ли кафе?
— Прясно смляно.
— Чудесно.
След малко получи чаша кафе. Имаше ужасен вкус, но бе пил и по-блудкаво. Загледа се в мътната течност и сякаш отново зърна усмивката на Джилиън, чу гласа й, долови вкуса и усети допира й. Помнеше всичко.
„Не съвсем“, мрачно си помисли Чийф. Имаше нещо, което му убягваше. Нещо важно, но неуловимо, което не преставаше да го измъчва. Какво ли бе то? Какво се бе загнездило в подсъзнанието му и не му даваше покой?
Беше се появило по време на разпита на Лоусън. Някой бе казал нещо, което бе събудило у него потресаваща мисъл и почти веднага се бе изпарило, но преди това бе хвърлило сянка в съзнанието му, която все още не изчезваше.
Коя бе репликата и от кого бе изречена? От Лоусън? От Хенингс? От Мелина?
Именно това смътно чувство го бе накарало да остане в Далас и да отиде на възпоменателната служба. То бе причината да не може да загърби този епизод от живота си. Заради него преживяното се бе превърнало в значимо събитие, вместо да остане в паметта му като незначително премеждие. Застрашаваше принципа му за необвързаност и му се струваше изключително важно, а не можеше да си спомни от какво е породено!
В бара имаше повече хора, отколкото когато бе влязъл. Шумът бе по-силен. Чийф не усещаше нищо около себе си. Мислено се пренесе в онази претъпкана стая в полицейския участък. Проследи движенията и думите на всеки от участниците в разговора, сякаш гледаше пиеса. С почти безпогрешната си памет възпроизведе сцената в съзнанието си. После още веднъж.
При третото проследяване най-сетне долови онзи подтекст, който бе имал толкова силно въздействие.
Когато споменът изплува, Чийф едва не падна от табуретката. Проследи с премрежен поглед очертанията на различните по големина и цвят бутилки, подредени зад бара. Не чу смеха на жената, седнала до него. Завладян от това, което досега бе останало скрито дълбоко в паметта му, загуби представа за глъчката около себе си. Закри лице и мрачно промърмори:
— Копеле!
— Чийф? Хей, приятел, всичко наред ли е?
Чийф бавно повдигна глава и изгледа младия мъж с недоумение, а след това му се усмихна с тъга, ядосан на себе си.
— Днес бях на погребение. На жена.
— Съжалявам, приятел.
Чийф безмълвно благодари.
— Да уредим сметката.
Изпита облекчение, че най-сетне бе проумял защо се чувства така дълбоко свързан с тази трагедия. Но проклет да бъде, ако знае какво би могъл да стори.
Седемнайсета глава
Стените на стаята имаха бледорезедав цвят, като на картофено пюре, престояло в хладилника няколко дни. Нямаше прозорци. Виниловите плочки на пода бяха издраскани, а шумоизолиращите плоскости на тавана — изпоцапани и провиснали на места.
Но компютърът бе нов. Само клавиатурата изглеждаше изтъркана от употреба. Люси Майрик бе отказала да се раздели е нея, когато останалите елементи бяха сменени с ново поколение компютърна техника. Беше използвала тази клавиатура толкова дълго, че буквите и символите бяха почти заличени. Ако човек не знаеше разположението на клавишите, би срещнал затруднение. Но за нея това нямаше значение. Би предпочела да даде назаем четката си за зъби, отколкото клавиатурата.
Люси Майрик не се вместваше в стереотипния образ на агент от ФБР. Яркорижите й коси, чиято форма зависеше от влажността на въздуха, бяха като проклятие, което предопределяше съдбата й. Струваше й се, че калориите я отбягват, защото по колкото и хиляди да поглъща всеки ден, не можеше да наддаде на тегло. Бе „кльощава върлина“, както я наричаше баба й. Заради високия си ръст — над метър и седемдесет и пет — и ореола от огнени коси бе безмилостно сравнявана със запалена клечка.
Но Люси не бе допуснала необичайната външност да й попречи да преследва мечтите си. Приемаше закачките с чувство за хумор и твърдо понасяше разочарованията. С непоколебимата си решителност и проницателен ум бе извоювала мястото си във ФБР. Беше завършила академията и бе получила разрешително да носи револвер, но любимото й оръжие бе компютърът.
Дори не й бе хрумвало да работи извън щаба. С този външен вид нито полицаите, нито престъпниците биха я взели насериозно. Не можеше да става дума и за работа под прикритие. Веднага би се откроила, в каквато и да е обстановка. Всъщност това не я привличаше. Предпочиташе да използва ума си. Благодарение на компютърните си умения и интереса си към криминологията бе назначена в следователския отдел.